Дич се извърна да види кой говори.
Тайст Андий. Явно беше сляп, и двете му очни кухини бяха ужасни белези от изгаряне — само преднамерено изтезание можеше да е толкова точно. Краката му ги нямаше, бяха останали само двата чукана на бедрата. Издърпа се пълзешком до Дич и магът видя, че държи в едната си ръка заострен кокал с почернял връх.
— Да ме убиеш ли се каниш?
Тайст Андий спря, вдигна глава. Сплъстена черна коса обкръжаваше тясното изпито лице.
— Що за очи имаш, приятелю?
— Виждащи.
Мигновена усмивка, след това Тайст Андий допълзя още по-близо.
Дич успя да се превърти, тъй че откъснатото му рамо и ръка да се озоват под него, и освободи здравата си ръка.
— Безумно е, но все пак смятам да се защитя. Макар че смъртта — ако изобщо съществува тук — би била милост.
— Не съществува — отвърна Тайст Андий. — Мога да те мушкам с това през следващите хиляда години и нищо няма да направя, освен да те оставя пълен с дупки. Пълен с дупки. — Замълча и усмивката отново пробяга по лицето му. — Но все едно, трябва да те мушкам, след като направи от всичко такава каша. Каша, каша, каша.
— Тъй ли? Обясни.
— Няма смисъл, освен ако имаш очи.
— Имам ги, проклет глупак!
— Но могат ли да виждат?
Той долови натъртването на последната дума. Можеше ли да събуди магията тук? Можеше ли да изстърже нещо от своя лабиринт — достатъчно, за да смекчи зрението му? Нищо не му оставаше, освен да опита.
— Почакай малко.
О, да, лабиринтът си беше на мястото, неподатлив като стена… и все пак долови нещо, което не беше очаквал. Пукнатини, цепнатини, неща, които се вливаха, изтичаха.
Влиянията на хаоса, осъзна той. „Богове, всичко се руши!“ Щеше ли да има време — мигновение, точно когато бурята най-сетне ги удареше, — когато щеше да намери своя лабиринт на ръка разстояние? Можеше ли да се спаси, преди да бъде заличен заедно с всички и всичко останало?
— Колко още, колко, колко, колко? — попита Тайст Андий.
Дич откри, че всъщност може да изстърже трошица от силата. Измърмори тихо няколко думи и изведнъж видя онова, което досега беше скрито — видя плътта, да, плътта, върху която лежеше.
Гмеж от татуировки покриваше всяко оголено късче кожа, линии и образи се прехвърляха от едно тяло към друго, и в същото време никъде не можа да види плътни зони — всичко беше направено толкова изкусно, толкова ажурни плетеници, шарки, вплетени в шарки. Виждаше ръбове, които са потапяха надолу и се извиваха. Виждаше издължени фигури с усукани торсове. Нито едно-едничко тяло не беше свободно на върха на този огромен фургон — освен неговото.
Тайст Андий трябваше да е чул ахването му, защото се засмя.
— Представи си, че се рееш… о, да речем, на десет-петнайсет човешки боя високо, точно над тавана на нищото, тавана на нищото. Гледаш отгоре всичко това, всичко, всичко, всичко. Да, изглежда нелепо, откъдето си се свил, но там отгоре, отгоре, отгоре — не ще видиш могили от плът, грамади от кокали с изопната кожа — никакви сенки не ще видиш — само сцената. Сцената, да, изпъната и плоска, ще си готов да се закълнеш. Ще си готов да се закълнеш във всеки бог или богиня, за които можеш да се сетиш. Изпъната и плоска! Плоска, плоска!
Дич се помъчи да осмисли това, което виждаше — не посмя и да опита предложеното от Тайст Андий от страх, че усилието може да го подлуди; не, нямаше да се опива да си представи, че се е изтръгнал на свобода от плътта си, че душата му се носи някъде високо. Достатъчно трудно му бе да проумее лудостта на това творение — творение на един слепец.
— Доста дълго трябва да си бил тук — каза най-сетне. — И си се опазил да не те заровят.
— Да, и да. Бях сред първите на фургона. Сред първите. Убит от Драконъс, защото се опитах да изтръгна Драгнипур от него — о, Аномандарис Пурейк не беше първият, който се опита. Аз бях. Аз. Аз. И ако бях спечелил меча, хе, първата ми жертва щеше да е самият Аномандарис. Не е ли горчива шега това, приятелю? Горчива, горчива.
— Но това… — Дич посочи с ръка. — Това трябва да е… отскорошен труд…
— Не, само последният пласт, последният пласт, последният пласт.
— Какво… какво използваш за мастило?
— Умен въпрос! От кръвното дърво на фургона, черно дърво, смолата, а смолата все тече, капе…
— Ако можех да се зарея високо, както казваш — попита Дич, — каква сцена щях да видя?
— Странствания. Твърдини. Всеки бог, всяка богиня, всеки дух, който си струва да се спомене. Демони крале и демони кралици. Дракони и Древни — о, всички са там, всички. Всички са там. Тук ли си решил да останеш, приятелю? Тук ли си решил да останеш?
Дич си представи това същество, приклекнало над него с костената игла — и как я забива в кожата му.