— Не. Смятам да попълзя, колкото мога, без да спирам. Остави ме извън картината си.
— Не можеш да направиш това! Ще развалиш всичко!
— Представи си ме невидим тогава. Представи си, че изобщо не съществувам — ще остана извън пътя ти.
Незрящите очи лъщяха и Тайст Андий клатеше и клатеше, и клатеше глава.
— Няма да ти се дам — заяви Дич. — А и бездруго всичко скоро ще свърши.
— Скоро ли? Колко скоро? Колко, колко, колко?
— Бурята изглежда на не повече от левга зад нас.
— Щом няма да влезеш в картината, ще те избутам долу — каза Тайст Андий.
— На Драконъс това може да не му хареса.
— Той ще разбере. Той разбира повече от теб, повече, повече, повече и повече от теб!
— Остави ме да си отдъхна — каза Дич. — За малко. После ще скоча сам долу. Не искам да съм горе, когато дойде краят. Искам да стоя. Срещу бурята.
— Нима наистина си въобразяваш, че ритуалът изведнъж ще се пробуди? Нима, нима, нима? Цветът се разтваря скоро, ала нощта е дълга и ще продължи толкова дълго, толкова дълго, дълго. Защото цветът се разтваря. Разтваря, в мига преди утрото. Разтваря се в мига. Драконъс избра тебе — маг — за възел. Трябва ми възел. Ти си възелът. Легни, смири се, не мърдай.
— Не.
— Не мога да чакам дълго, приятелю. Пълзи, щом искаш, но не мога да чакам дълго. На левга зад нас!
— Как се казваш? — попита Дич.
— Защо е важно това?
— За следващия път, когато говоря с Драконъс.
— Той ме знае.
— Аз — не.
— Аз съм Кадаспала, брат на Енесдия, която бе жена на Андарист.
„Андарист. Това име ми е познато.“
— Искал си да убиеш брата на съпруга на сестра си?
— Да. Заради това, което той им причини, което им причини. Което им причини!
Дич зяпна изтерзаното от болка лице на слепия.
— Кой те ослепи, Кадаспала?
— Беше дар. Милост. Не проумявах тази истина, не и същинската истина, същинската истина. Не. Освен това си мислех, че вътрешният ми взор ще е достатъчен — да се опълча на Драконъс. Да открадна Драгнипур. Сгреших, сгреших. Сгреших. Истината е дар, милост.
— Кой те ослепи, Кадаспала?
Тайст Андий потръпна и сякаш се сви в себе си. В дупките на мястото на очите лъснаха сълзи.
— Сам се ослепих — прошепна Кадаспала. — Когато видях какво е направил. Какво е направил. На своя брат. На сестра ми. На сестра ми.
Изведнъж на Дич му се отщя да пита повече. Оттласна се от двете тела.
— Аз ще… разгледам.
— Върни се, маг. Възелът. Ти си възелът. Върни се. Върни се.
„Ще видим.“
С цялото това време за размисъл Апсал’ара стигна до извода, че най-голямата й грешка не беше проникването й в Лунния къс. Нито откриването на гробниците и купищата омагьосани камъни, просмуканите с чародейство оръжия, пропитите с кръв идоли и мощехранителници от десетки хиляди изчезнали култове. Не, най-голямата грешка в преценката й бе опитът да намушка Аномандър Рейк в гръб.
Беше го досмешало, когато я откри. Дума не беше споменал за екзекутирането й, нито дори да я оковат в някоя крипта за вечни времена. Просто я беше попитал как е успяла да проникне. Любопитство, немалко удивление, може би дори възхищение. А след това тя се беше опитала да го убие.
Проклетият меч беше излязъл от ножницата по-бързо от едно мигване на окото, смъртоносното острие я посече през корема още в мига, в който се хвърли към него с обсидиановата кама.
Такава глупост. Но уроците се превръщат в уроци едва когато стигнеш до нужното смирение, за да се вслушаш в тях. Когато надмогнеш егоистичните извинения и обяснения, хвърлени за да те предпазят от гузната съвест. Беше съвсем естествено да нападне първа, изоставила всякакви понятия за вина и срам. Замахваш, нажежена до бяло от гняв, след което си тръгваш с гордо вдигната глава, убедена в праведността си.
Отдавна беше зарязала всички тези малоумни позьорства. Беше поела по пътя към просветлението и той бе започнал с последния й смъртен дъх, когато се озова легнала върху твърдия каменен под, взряна в очите на Аномандър Рейк и видяла неговата покруса, съжалението и тъгата му.
Усещаше усилващия се зной на бурята, вековечния й, неутолим глад. Още малко и всичките й усилия щяха да се окажат за нищо. Брънките на веригата вече се протъркваха, но недостатъчно, съвсем недостатъчно. Щеше да бъде унищожена с всички останали. Не беше по-различна от тях. Всъщност не беше по-различна от всеки друг идиот, който се беше опитал да убие Рейк или Драконъс.
Дъждът, който капеше от дъното на фургона, беше по-топъл от обичайното, зацапан и вмирисан от пот и кръв. Заливаше тялото й. Кожата й беше мокра от толкова дълго, че се късаше на парцали, мъртвешки бяла, и оголваше червеното подуто месо. Загниваше.