Выбрать главу

Наближаваше времето, когато щеше отново да падне долу, да излезе изпод фургона и да види сама идването на края. Забвението. Нямаше да има жал в очите му — не че имаше, — само безразличието, което бе другото лице на вселената, онова, от което всички трябваше завинаги да са се отвърнали. Погледът на хаоса бе истинският извор на ужас — всичко друго бяха само оттенъци, подобия.

„Някога бях дете. Сигурна съм. Дете. Имам спомен, един спомен от онова време. На голия бряг на някаква широка река. Небето бе синьо съвършенство. Стадата елени преброждаха реката — хиляди и хиляди.“

„Помня вирнатите им над водата глави. Помня, че виждах как по-слабите се скупчваха, прегазваха ги и те изчезваха в мътната вода. Тези трупове щяха да изплуват някъде надолу по течението, където късоносите мечки, вълците, орлите и гарваните ги чакаха. Но аз стоях с другите. Татко, мама, навярно сестри и братя — просто другите, — без да откъсвам очи от огромното стадо.“

„Беше тяхната сезонна миграция, а това бе само едно от многото места за преброждане. Елените често избираха различни пътеки. Все пак реката трябваше да се прехвърли и животните се тълпяха половината утро на брега, докато изведнъж не нахлуят в реката като бушуващ прилив от козина, плът и дихания.“

„Дори дивите зверове не проявяват нетърпение, изправени пред неизбежното, когато сякаш единствено големият брой би могъл да обърка съдбата, тъй че всеки единичен живот се устремява с надежда през ледения поток. «Пощади ме.» Това е изписано обикновено в очите им. «Пощади ме над всички други. Пощади ме, за да мога да живея. Дай ми този миг, този ден, този сезон. Ще бъда верен на законите на своя вид.»“

Помнеше този единствен миг от своето детство и помнеше чувството си на благоговение към сцената с преброждането, към тази природна сила, това налагане на воля, тази дълбока неумолимост. Помнеше също така и ужаса, който бе изпитала.

„Елените не са просто елени. Преброждането не е просто преброждане. Елените са целият живот. Реката е отминаващият свят. Животът плува през него, яхва течението, плува, дави се, триумфира. Животът може да задава въпроси. Животът — някои негови видове — може дори да запита: защо изобщо мога да задавам въпроси? И: защо вярвам, че отговорите отговарят нещо наистина ценно? Каква е стойността на тази размяна, на този драгоценен диалог, когато истината е непроменена, когато някои продължават да живеят още малко, докато други се удавят, когато следващия сезон ще има нови елени, а други ще са си отишли завинаги?“

„Истината е непроменена.“

„Всяка пролет, по време на преброждането, реката е придошла. Хаос кипва под повърхността. Това е най-лошото време.“

„Гледайте ни.“

Детето не искаше да вижда. Детето беше заплакало и побягна далече от брега. Братя и сестри го подгониха, смееха се навярно, без да разбират страха й, отчаянието й. Някои поне я гонеха. Смееха се, освен ако реката не се беше смяла, а стадото елени не бе излязло на брега и не се беше понесло напред, принудило зрителите да се разпръснат и да се развикат изненадани. Може би това я беше накарало да побегне. Не беше сигурна.

Споменът свършваше с паниката й, с виковете й, с объркването й.

Легнала на хлъзгавата от пот напречна греда Апсал’ара отново се чувстваше като онова дете. Сезонът идваше. Реката я очакваше придошла и тя беше само една от многото, и се молеше съдбата да се обърка.

Сто камъка, хвърлени в малко езеро, ще разбият гладката му повърхност, ще предизвикат вълнички и вълни, докато окото не изгуби всякакво чувство за ред в това, което вижда. И този безреден миг обърква човек, пробужда душевна тревога и го оставя обезпокоен. Така беше и в онова утро в Даруджистан. Повърхностите се бяха разбили. Хората се движеха и всяко движение издаваше вълнение. Хората говореха и думите им бяха груби, и бяха резки с другите, непознати, както и близки.

Буря от слухове се беше понесла по теченията и в някои имаше повече истина, отколкото в други, но всички намекваха за нещо неприятно, нежелано и смущаващо. Такива усещания можеха да се разпространят като напаст и да заразят цяла държава, цял народ, да направят хората гневни, непрекъснато войнствени и свидливи в състрадателността си.

Кръв се беше проляла предната нощ. На заранта бяха намерени повече трупове от обичайното, двадесетина или повече — в Квартала на именията, което потресе като гръм от ясно небе разглезените знатни граждани в оградените им с високи зидове домове. Пришпорена от панически настоявания за разследване, Градската стража се домогна до магове, които да проведат огледи на жертвите с чародейство. Скоро след това из града започна да се шепне за нова подробност, която караше гражданите да зяпват онемели. Наемни убийци! Всички до един! Гилдията беше опустошена! И веднага след това по някои лица: лукава, доволна усмивка — бързо прикрита или затаена за насаме, след като човек не можеше да е прекалено внимателен. Все пак злите убийци явно се бяха изправили срещу нещо по-гадно от тях и бяха платили с живота си.