Някои от тях ставаха някак си по-замислени — о, те бяха достатъчно редки, за да, хм… потиснат човек. И все пак за тях неизбежно следваше един доста злокобен въпрос: кой точно в този град може така безнаказано да избие двадесетина смъртно опасни убийци?
При цялата суматоха в онази сутрин, със служебните карети и фургони с трупове, трополящи насам-натам; с отделенията стражи и стъписани зяпачи, с уличните продавачи сред тях с подсладените напитки и лепкави сладкиши, и какво ли още не; при всичко това никой не обърна внимание на затворената залостена кръчма „При К’рул“ с прясно варосаните й стени и промити канавки.
И толкова по-добре.
Крут от Талиент пристъпи в малката си занемарена стая и завари Ралик Ном, задрямал на един стол. Крут изсумтя, отиде до нишата, която минаваше за кухня, и остави торбата, пълна със зеленчуци, плодове и осолена риба.
— Не съм те виждал често напоследък.
— Това е глупава война — рече Ралик Ном, без да вдига глава.
— Сигурен съм, че Себа Крафар е съгласен с теб тази сутрин. Въобразявали са си, че удрят със съкрушителна сила, а са ги смазали. Ако продължава така, Себа скоро ще е Майстор на гилдия от един човек.
— Май си в кисело настроение, Крут. Защо е толкова важно за теб дали Себа прави грешки, или не?
— Защото съм дал живота си на Гилдията, Ралик. — Крут се изправи с ряпа в едната ръка. Хвърли я в коша до бурето с прясна вода. — А той най-небрежно я унищожава. Вярно, скоро ще свърши, но какво ще е останало дотогава?
Ралик се почеса по брадичката.
— Напоследък май на всички настроението им е кисело.
— Какво чакаме?
Крут не можа да издържи дълго погледа на Ралик, когато убиецът най-сетне го погледна. Имаше нещо толкова… безжалостно в тези студени очи, в това кораво лице, което сякаш бе изваяно, за да опровергае всяко понятие за усмивка. Лице, което не можеше да бъде смекчено, не можеше да се отпусне в нищо човешко. Нищо чудно, че беше любимецът на Воркан.
Крут се засуети с храната, която беше напазарувал.
— Гладен ли си, Ралик?
— Какво ще готвиш?
— Рибена яхния.
— До няколко камбани вън ще е такава жега, че олово ще се топи.
— Точно затова ще готвя сега, Ралик.
Убиецът въздъхна, стана и разкърши рамене.
— Мисля да се поразходя.
— Както искаш.
При вратата Ралик спря, погледна го през рамо. Физиономията му изведнъж беше станала лукава.
— Изтърква се, нали?
Крут се намръщи.
— Кое?
Ралик не отвърна и след миг вече го нямаше, вратата се затвори след него.
„“Кое?" Трябваше ли да съм толкова несхватлив? Сигурно има причина, макар че не мога да се сетя точно сега. Може да е било просто… инстинктивно. Да, Ралик Ном. Изтърква се. Бързо."
„Нещата бяха по-лесни по-рано — трябваше да го осъзная още тогава. Трябваше нещата да ми харесват напълно. Трябваше да престана да се глождя.“
На ръце и колене, Торди търкаше пепелта в празнините между наредените камъни, всяка пукнатина и пролука, всяка вдлъбнатина, прорязала почти гладките им повърхности. Под пръстите й се завъртаха малки късчета кост. Никоя пепел не е съвършена, освен ако не е дошла от чисто дърво, а тази пепел бе направена от много неща, не само от дърво. Сухият сезон, надяваше се тя, най-после бе дошъл. Иначе можеше да й се наложи да прави това непрекъснато, да пази глифовете скрити, милите красиви глифове, с всичките обещания, които й нашепваха.
Чу как задната врата изскърца и разбра, че Газ е застанал на прага и я гледа изпод вежди. Безпръстите му длани потръпват, ръбовете на кокалчетата са зацапани и яркочервени, нарязани от зъби и раздрани от кокали.
Знаеше, че убива всяка нощ, за да не убие нея. Знаеше, че тя е причината за толкова много смърт. Всеки от убитите бе заместител на онова, което всъщност искаше да направи Газ.
Изправи се, изтри пепелта от ръцете си в престилката и се обърна.
— Боклуци от закуската — измърмори той.
— Какво?
— Къщата е пълна с мухи. — Стоеше като поразен от слънчевата светлина. Кървясалите му очи пъплеха из двора, сякаш искаха да изпълзят от главата му и да намерят убежище. Под онзи камък или избелялата дъска от сиво дърво, или под купчината кухненска смет.
— Брадясал си — каза тя. — Да стопля ли вода?