Измъчените очи пробягаха към нея — но нямаше къде да се скрият в нея, затова се отклониха отново.
— Не, не ме пипай.
Тя си помисли как държи бръснача, опира го в гърлото му. Вижда вадичките кръв, потекли надолу по бялата сапунена пяна, пулсирането на гръкляна му.
— Е, брадата поне скрива колко си отслабнал. В лицето поне.
Усмивката му беше заплаха.
— Така ли ме предпочиташ, жено?
— Просто е различно, Газ.
— Не можеш нищо да предпочиташ, когато ти е все едно, нали?
— Не казах това.
— Не беше и нужно. Защо го правиш онова с камъните — точно там, на най-добрата пръст?
— Просто ми харесва така — отвърна тя. — Да имам къде да седна и да отдъхна. Да си погледам растенията.
— Да не би да избягат?
— Не. Просто обичам да ги гледам.
„Те не задават въпроси. Почти нищо не искат. Няколко капки вода може би. Чист път към слънцето, без плевели.“
„Те не са подозрителни. Те не мислят да ме убият.“
— Сготви за довечера — каза Газ и се обърна.
Тя го гледаше как се отдалечава. Зърниста пепел се беше събрала на дъги под ноктите й, все едно беше ровила в останките от погребална клада. И това бе съвсем на място, защото наистина го беше направила, но Газ нямаше нужда да знае такива неща. Нямаше нужда да знае каквото и да било.
„Бъди растение, Газ. Не се тревожи за нищо. Докато не дойде беритбата.“
Волът беше твърде тъп, за да се тревожи. Ако не беше доживотният тежък труд и жестокостите понякога, животното щеше да е доволно: съществуване в плавен кръг с редуването на деня в нощ и нощта в ден, и така до безкрай. Ядене и преживяне колкото щеш, вода за пиене и сол за близане, кал по кожата да разкара хапещите мухи, птици и бълхи. Ако волът можеше да мечтае за рай, щеше да е проста мечта и прост рай. Да живееш просто означаваше да избегнеш тревогите, идващи със сложността. Тази цел се постига с цената на интелигентност, уви.
Пияниците, които излизаха със залитане от кръчмите, докато слънцето се вдигаше, търсеха своя рай и имаха подгизналите замаяни мозъци, които да го докажат. В бърлогите с дъранг и д’баянг можеше да се намерят други, налягали в несвяст, които се тътреха по подобна пътека. Простотата, която те щяха да намерят, беше, разбира се, смърт, чийто праг се прехвърля почти без усилие.
Нехаен (естествено) за каквато и да било ирония, волът теглеше кола в уличката зад вертепите, където трима мършави слуги изнасяха тазнощната реколта трупове. Коларят, застанал с остена отстрани, изплю храчка сок от ръждивец и мълчаливо посочи още един, лежащ в канавката при една от задните врати. Взимаше и за петак, взимаше и за консул. Тримата слуги изръмжаха недоволно, отидоха до трупа и посегнаха да го вдигнат за ръцете и краката от каменните плочи. След това един от тях ахна и се дръпна, а след миг го последваха и другите двама.
Волът не помръдна, макар че хората се засуетиха и заприиждаха и още. Можеше да надушва смърт, но беше навикнал на това. Суматохата беше голяма, но животното в хомота си остана като остров на спокойствието, блажено отпуснато в сянката на уличката.
Градският страж със сутрешната болежка в гърдите потърка с ръка широкия волски хълбок, когато се провря покрай него. Наведе се и огледа внимателно трупа.
Още един. Този беше пребит толкова зле, че едва личеше, че е човек. Една кост по лицето му не беше останала здрава. Очите бяха на каша. Малко зъби бяха останали. Ударите бяха продължили надолу до натрошения гръклян — което вероятно беше причината за смъртта — и след това по гърдите. Използваното оръжие бе оставило къси издължени морави подутини. Също като при всички други.
Стражът се изправи и се обърна към тримата слуги от копторите.
— Клиент ли беше?
Изгледаха го три равнодушни лица, след това единият проговори:
— Как, в името на Качулатия, да разберем? Проклетото му лице го няма!
— Облекло? Тегло, ръст, цвят на косата — някой такъв да е бил вътре нощес…
— Господине — прекъсна го мъжът. — Ако е бил клиент, бил е нов — има още месо по кокалите, нали? А и дрехите му са чисти. Е, преди да се изпусне де.
Стражът беше направил същите изводи.
— Може и да е бил значи? Нов клиент?
— Нов не е имало от ден-два. Случайни, нали знаете, дето ще опитат само, но не, тоя не сме го виждали, по дрехите, косата и тия неща.
— Тогава какво прави тук?
Нямаха отговор на това.
Можеше ли да си позволи стражът да наеме некромант? „Само ако този човек беше от знатен род. Но дрехите не са толкова скъпи. По-скоро от търговската класа или среден чиновник. Щом е така, какво е търсил наистина в утайката на квартал Джадроуби?“
— Дару е — разсъди той.
— Имаме ги от тях — рече разговорливият слуга и се подсмихна. — И риви минават, и от Калоуз, и баргасти даже.