Тя като че ли се дръпна, но това, разбира се, бе деликатното й самочувствие и дребничките му притеснения бързо бяха погребани под пласта на новата, неустоимо подкупваща усмивка на лицето му.
Измъкнаха се от храма през рядко използвана слугинска вратичка и я затръшнаха бързо, за да избегнат тайфуна възбудени бок’арала, подгонили ги по коридора.
Улиците бяха окъпани в противна слънчева светлина, но Сордико Куалм сякаш беше безразлична към подобно атмосферно пренебрежение — един облак не се виждаше по небето! По-зле и от Седемте града, без една цепнатина в скалите, където да се свреш.
Окаяни тълпи, през които да се провираш, море от злобни лица, които се зъбеха при всяко леко сръгване с лакти и рамене, докато той ситнеше бързо, за да не изостава от дългокраката Върховна жрица.
— Дълги крака, да! Оох. Ох, ох, ох. Виж ги как полюшват, как подрусват този прелестен…
— Млъкни! — изсъска му тя над изящно закръгленото си рамо.
— Сенкотрон разбра. О, да. Прозря необходимостта от нашата среща! Тя и аз. Съчетанието на двамата най-съвършени смъртни на Сянката. Съдбовната книга на любовта — прелестната невинна жена — но не прекалено невинна, надяваме се — и снажният мъж, с неговата дръзка усмивка и топли мишци. Ъъъ, дръзки мишци и топла усмивка. Изобщо, думата „мишци“ подходяща ли е тук? Добре де, мускулести ръце и прочие. Че какво, грамада от мускули съм, нали? Мога и ушите си да мърдам, когато се наложи обаче — няма нужда да се изтъкваш. Тя презира фукльовците, с тази нейна деликатност и прочие. И скоро ще…
— Внимавай с тоя проклет лакът, дребосък!
— И скоро славата ще снизходи над нас…
— … проклето извинение!
— Какво?
На пътя на Искарал Пъст се беше изпречил някакъв едър смотаняк, широкото му плоско лице приличаше на нещо, намерено на дъното на нощно гърне.
— Казах, че очаквам проклетото ти извинение, проклет пор такъв!
Искарал Пъст изсумтя.
— О, я вижте. Някакъв як смотаняк с широко плоско лице, дето прилича на нещо, намерено на дъното на нощно гърне, иска аз да се извиня! И ще го направя, добри ми господине, след като вие се извините за своята смотаност и за това лице като от нощно гърне — като се извините, че съществувате всъщност!
Грамадната маймунска длан, която посегна към гърлото му, беше толкова маймунска, че едва имаше палец — или поне така щеше да докладва Искарал Пъст по-късно на ококорената си мърмореща публика бок’арала.
Той, естествено, не удостои с внимание въпросната ръка, а на свой ред посегна право в чатала на тъпака, стисна там, дръпна и усука, докато простакът не се сгъна на две с хленч, срина се като чувал с пъпеши на каменните плочи и заскимтя жално.
Искарал Пъст го прекрачи и отново заситни да догони Сордико Куалм, която сякаш се беше разбързала — пешовете на халата направо се вееха зад нея.
— Какви невъзпитани хора! — изпъшка Искарал Пъст.
Стигнаха до портите на скромно имение недалече от Кулата на Хинтър. Портите бяха заключени, тъй че Сордико Куалм дръпна едно въженце и някъде вътре се разнесе звън.
Зачакаха.
От другата страна на портите дръннаха вериги и след миг дебелите крила изскърцаха и се разтвориха, а от пантите се посипа ръждива прах.
— Няма много посетители май?
— От този момент нататък ще мълчиш, Искарал Пъст — каза Сордико Куалм.
— Нима?
— Да.
Отворилият вратите май се криеше зад едната от тях и Върховната жрица закрачи вътре без повече церемонии. Искарал Пъст притича зад нея, за да не остане навън, понеже двете крила започнаха веднага да се затварят. Щом се озова вътре, се обърна да сгълчи невъзпитания слуга. И видя Сегюле — натискаше лоста от едната страна.
— Благодаря, Турули — рече Сордико. — Господарката в градината ли е?
Отговор не последва.
Върховната жрица кимна и продължи напред по лъкатушещата алея през обраслия с бурени двор със зидове, покрити с пищно разцъфнала глициния. Поспря, като видя една голяма змия, свита на кълбо под слънцето на пътеката, после я заобиколи предпазливо.
Искарал се запромъква след нея, без да откъсва очи от гадното същество, още повече че то вдигна триъгълната си глава и тънкият език пробяга навън с любопитство, а може би — и с глад? Изсъска й пътьом и остана доволен, като видя как змията се дръпна уплашено.
Главната къща на имението беше скромна, изящна по някакъв смътно женствен начин. Върховната жрица тръгна към задния двор.
Щом приближиха, чуха тихо бръмчащи гласове.
Центърът на градината беше застлан с каменни плочи, с дванайсет бронзови статуи в цял ръст, в кръг, с лица навътре. От всяка статуя като сълзи се стичаше вода от странно заслоненото лице надолу в обикалящото на пръстен каменно корито, в което стояха, водата бе дълбока до глезените. Статуите, забеляза със смътно безпокойство Искарал Пъст, щом се приближиха, бяха на Сегюле, а водата се стичаше изпод маски, покрити с мъх и патина. В средата на кръга имаше старинна тънкокрака бронзова маса и два стола. В стола срещу тях седеше мъж с дълга сива коса. По широката му бяла риза имаше пръски кръв. С гръб към тях седеше жена. Дългата й лъскава черна коса искреше, в съвършен контраст с белия лен на блузата й.