— Така си и мислех! — Лейди Енви изведнъж скочи, разтреперана от… възбуда?
Искарал Пъст се изкиска тихичко.
— Да, играя, докато те не престанат да играят и всички истини не се разкрият, чувствата не се разтърсят и трусът не отекне из всемира, и самите сенки не изригнат в битието! Защото не съм ли аз Магът на Сянката? О, съм, съм! — След това се наведе напред и възкликна с пълно изумление: — Нима не сте зарадвана, лейди Енви? Да побързам ли да й предам вашата покана да посети тази възхитителна градина? Заповядайте ми като на ваш слуга, моля ви! Каквото пожелаете, ще го сторя! Разбира се, че няма! Ще направя каквото аз искам. Нека да си мисли обратното — може би това ще върне малко цвят на лицето й, може би ще успокои тази буря в очите й, може би ще спре водата в това фонтанче да не кипне — впечатляващ детайл, между другото, хм, а сега какво още да кажа?
Сордико Куалм и лейди Енви така и не стигнаха до своя разговор този ден.
С натежали клепачи и изтощен, Кътър тръгна да търси някое място, където да закуси. Напълнеше ли стомаха си, щеше да се върне в хана „Феникс“ и да рухне на леглото си на горния етаж. Дотук стигаше тактическата му дързост, а дори и това постижение щеше да е борба. Щеше да е последният човек, който би подценил необикновеното разнообразие от пътища, по които може да тръгне един живот, а малко бяха благата, които можеше да извлече от описването на пълния кръг — от пътуването и промените, оформени в него самия между стария Даруджистан и това ново място — и все пак контрастът със съдбата, която бе сполетяла Чалис Видикас, го бе оставил стъписан, замаян и объркан.
Намери една празна маса в ресторанта срещу парк Бортън, скъпо заведение, което му напомни, че парите му са на привършване, седна и зачака някоя от сервитьорките да го забележи. Всички от персонала бяха риви, три млади жени, облечени по някаква чудновата мода, с дълги шушнещи поли от лен, на тъмносини ивици, и тесни черни кожени елечета без нищо отдолу. Косата им беше вързана на плитки и откриваше мидите върху ушите им. Последната приумица си беше странна, но най-явният нежелан ефект от нея бе в това, че на два пъти една от сервитьорките завъртя ханш покрай него и изобщо не чу опитите му да я спре. Той реши следващия път да протегне крак да я спъне и тутакси се стъписа от този свой нелюбезен импулс.
Най-сетне привлече вниманието на една и тя се приближи.
— Каничка чай, моля, и каквото там сервирате за закуска.
Като видя скромното му облекло, тя извърна презрително поглед и запита с отегчен тон:
— Плодова закуска или месна закуска? Яйца? Хляб? Мед? Какъв вид чай — имаме двайсет и три разновидности.
Той я погледна намръщено.
— Ъъъ, ти реши.
— Извинете?
— Ти какво яде тази сутрин?
— Питки, разбира се. Както винаги.
— От тях сервирате ли тук?
— Не, разбира се.
— Какъв чай пи?
— Не съм пила чай. Пих бира.
— Обичай на ривите ли?
— Не — отвърна тя и извърна поглед. — Така се оправям с възбудата през деня.
— Богове на бездната, просто донеси нещо. Месо, хляб, мед. И никакви префърцунени глупости с чая.
— Хубаво — изсумтя тя и се врътна сред облак от поли.
Кътър стисна с два пръста носа си под веждите в опит да спре усилващото се главоболие. Не искаше да мисли за току-що отминалата нощ, камбана след камбана прекарани в онова гробище, седнал на онази каменна пейка с Чалис твърде близо до него. Видя в утринната светлина какво й бяха направили тези няколко години: бръчиците на умора около очите й, бръчиците около устата, зрелостта, разкриваща се в понатежалото тяло, извивките й, по-изразени, отколкото преди. Детето, което бе познавал, все още беше в нея, каза си, под всичко това. В случайния жест, в тихия смях в един момент. И тя несъмнено виждаше същото в него — пластовете твърдост, белезите от загуба и болка, утайките на живота.
Той не беше същият младеж. И тя не беше същата девойка. И все пак седяха един до друг като стари приятели. Детинските надежди и суетните амбиции, просветнали в пространството между тях преди години, си бяха отишли, но времето бе донесло нещо романтично, някаква странна носталгия.
Живата и непрекъснато усилваща се светлина в очите й най-много беше обезпокоила Кътър, особено след като бе усетил как и той откликва с удоволствие — в смътните спомени, с които си бяха поиграли, в сиянието, което беше озарило двамата на онази пейка и което нямаше нищо общо с изгряващото слънце.
Нищо редно нямаше във всичко това. Тя беше женена в края на краищата. Беше благородничка — но не, тази подробност беше несъществена, защото онова, което тя бе предложила, нямаше нищо общо с въпросите на благоприличието, по никакъв начин не беше замислено да привлече вниманието на хората.