„Тя е отегчена. Иска любовник. Иска онова, което е могла да има, но не го е взела. Втори шанс, това е, което иска.“
„Има ли изобщо втори шансове?“
Щеше да е… грозно. Жалко. Как можеше изобщо да мисли за такова нещо?
„Може би Апсалар го видя прекалено добре. Видя го вътре в мен, до душата, която беше по-дребна, отколкото трябваше да е, до волята, която беше слаба. Аз не стоя изправен пред една жена, нали? Не, аз падам в прегръдката й. Преобразявам се, за да подхождам на всяка от тях, за да направя нещата удобни, все едно да съвпадна с мечтите им е единственият път, който знам към сърцата им.“
„Май беше права да си отиде.“
Това ли беше всичко, което искаше Чалис? Забавно отвличане, което да облекчи скуката на уютния й живот? Той признаваше с известна доза подозрителност, че нещата не са толкова прости. Имало беше едно по-тъмно течение, сякаш да го вземе за любовник означаваше за Чалис нещо повече. Доказателство за снижаването й, навярно. За пропадането й. Или нещо друго, нещо дори по-гибелно.
Сервитьорката риви му беше донесла каничка чай, блюдо с пресен хляб, гърненце мед и купа с нарязани плодове. Той зяпна подредената пред него маса, мъчеше се безуспешно да си спомни мига, в който се бе дошло всичко.
— Имам нужда от теб — беше казала и думите се врязаха в умората му, докато небето започваше да показва цвета си. — Крокъс. Кътър. Което име искаш. Разбрах го в мига, в който те видях. Просто си вървях, ей така, разхождах се в нощта просто. Не го съзнавах, но търсех някого. Животът ми се превърна в един въпрос, на който, мислех си, никой не би могъл да отговори. Нито съпругът ми, нито който и да било. А после се появи ти, застанал в това гробище като призрак.
О, той знаеше за призраците, как могат да обсебят човек и ден, и нощ. Как намират в душата ти кътчета, където да се притаят. Да, знаеше за призраците.
— Чалис…
— Ти ме обичаше някога. Но аз бях млада. Глупава. Вече не съм нито млада, нито глупава. Този път няма да обърна гръб.
— Твоят мъж…
— Не го интересува какво правя, нито с кого го правя.
— Защо се омъжи за него тогава?
Беше извърнала очи и мина много време, преди да отговори.
— Когато той спаси живота ми, онази нощ в градината в имението на Симтал, беше все едно, че го притежава. Моят живот. Притежаваше го, защото го спаси. И не само той го вярваше при това. Вярвах го и аз. Изведнъж се оказа, че все едно вече нямам никакъв избор. Той притежаваше бъдещето ми, за да направи с него каквото си поиска.
— Но баща ти…
— Дали е трябвало да ми даде съвет? — Тя се засмя, но смехът й бе горчив. — Ти не го виждаше, но аз бях разглезена. Бях противна, Крокъс. Може би се е опитал, но всъщност не помня. Но мисля, че беше доволен да ме види, че си отивам.
Не, това не беше онази Чалис, която бе познавал.
— Домът Видикас притежава една пристройка, малка сграда долу до пристанището. Почти никога не се използва. На два етажа е. На приземния етаж е само склад, пълен с отпадъци от корабостроителния док. На горния спеше пазачът. Аз… виждала съм я, имам ключ.
Виждала? Учуди го колебанието в това признание. Но не задълго. „Използвала я е. И още я използва. За тайни срещи с любовници, също като това, за което ми говори сега. Чалис, защо се занимаваш с мен?“
Тя забеляза двоумението му и се притисна към него.
— Можем просто да се срещаме там, Крокъс. Да си говорим. Място, където можем да си говорим за какво ли не, където няма шанс да ни видят. Просто да си говорим.
Знаеше, разбира се, че такова място не е за говорене.
А тази вечер му предстоеше да се срещне там с нея.
В какво се…
— Оу!
Сервитьорката го беше пернала с ръка по главата. Той я зяпна стъписан.
— Щом трябваше да свърша цялата тази работа, за да ти направя проклетата закуска, по-добре я изяж!
— Извинявай! Просто си мислех…
— По-лесно е, когато дъвчеш. Хайде, да не те перна пак.
Той я изгледа ядосано. „Ако бях благородник, изобщо нямаше да го направи това.“
— Имаш подход към жените, като гледам — обади се един от седящите на близката маса.
— Ха-ха.
Някои събития и мигове могат да предложат неочаквана милост и макар да не го знаеше, такава милост бе предоставена в този миг на Сцилара, защото не мислеше за Кътър. Вместо това седеше до малазанския историк, Дюйкър, и се бореше с инстинкта си да го прегърне, та поне мъничко да облекчи мълчаливата му тъга. Единственото, което я сдържаше, бе страхът, че той няма да приеме на драго сърце съчувствието й. Също така — и реалната възможност да го е разбрала погрешно.