Да преживееш труден живот означава да укрепиш и направиш непревзимаем всеки подстъп, докато не остане никаква пролука и душата не се скрие в мрак, и никой друг вече не чува писъците й, воплите й срещу неправдата, дългите й мъчителни периоди на тъга. Външната твърдост създава твърдост отвътре.
Тъгата, много добре знаеше тя, не е нещо, което можеше да се изцери. Не е всъщност слабост или недостатък, нито болест на духа. Тъгата никога не е без причина и да се твърди, че тя издава някакво душевно смущение, е проява на невежество или още по-лошо — на страхливо увъртане от страна на този, който го твърди. Сякаш щастието е единственият правомерен начин на съществуване. Сякаш неуспелите да го постигнат трябва да бъдат изолирани и приспивани с упойващи церове; сякаш причините за тъга са просто клопки и капани по надлежното катерене към блажено доволство, неща, които трябва да се заобикалят или прескачат, или прелитат на крилете на фалшивото въодушевление.
Сцилара имаше достатъчно опит. Достатъчно често се бе изправяла пред собствената си тъга. Дори когато бе открила своето първо средство да се освободи от нея, в дъранга, знаеше, че такова избавление е просто бягство от чувства, които съществуват правомерно. Просто тогава не бе в състояние да прояви симпатия към тях, защото да го направи означаваше да се примири пред истинността им.
Тъгата бе съвсем уместно чувство. Също толкова на място, колкото и радостта, обичта, скръбта и страха. Всички състояния на битието.
Твърде често хората бъркаха тъгата у другите със самосъжаление и с това издаваха собственото си коравосърдечие и не малко злоба.
Гостилницата вонеше на кръв, изпражнения, пикня и бълвоч. Бленд се връщаше към живота горе в спалнята си, толкова близо до смъртта, колкото никога досега, но най-лошото вече бе отминало. Баратол и Чаур бяха слезли в подземията, за да помогнат на Пикър и Анци да заровят телата на другарите си. Скръбта на ковача заради смъртта на новия му приятел, Малът, беше твърде горчива, за да може Сцилара да я понесе — изобщо не беше корав мъж, а това объркваше бездруго крехкия й набор от убеждения, защото трябваше да е корав. Но не беше ли видяла същата отчаяна, задъхана уязвимост, докато се бореше да върне към живота Чаур, след като грамадният глупчо се беше удавил?
— Той е… — почна Дюйкър и се намръщи — забележителен човек, мисля.
Сцилара примигна.
— Кой?
Историкът само поклати глава, избягваше да срещне погледа й.
— Май трябва да се напия.
— Изобщо не върши работа.
— Знам.
Замълчаха отново. Миговете се проточиха.
„Тъкмо се натъкнахме на тези хора. Безумен спор в една кръчма. Тъкмо започвахме да ги опознаваме, да ни става скъп всеки от тях.“
„Малът беше лечител. Подпалвач на мостове.“ В очите му беше горяло някакво самообвинение, бушувало беше чувство за вина. Лечител, изтерзан от нещо, което не може да изцери. Списък от провали, превърнали се в падения. И все пак беше добър човек. Този мек, странно тънък глас — който никога вече нямаше да чуят.
За него Баратол беше плакал.
Блупърл беше маг. Забавно непохватен някак, вечно ококорен, което трудно се връзваше с всичко, което бе преживял, защото и той бе някогашен мостовак. Анци беше побеснял над трупа му — сержант, подготвящ за погребение войник, оказал се толкова некадърен, че да умре. Анци беше оскърбен, възмутен, но в същото време болката грееше така ярко в сините му очи. „Проклет идиот! — беше изръмжал. — Проклет от Гуглата, негоден за нищо идиотски глупак!“ Понечи да изрита трупа, но Пикър го дръпна, почти го вдигна от пода и Анци залитна и натресе носа на ботуша си в дъските на тезгяха.
Сега изглеждаха по-стари. Пикър, Анци. Посърнали, с тъмни кръгове около очите, смъкнали рамене, без да си направят труда да измият кръвта от лицата и ръцете си.
Единствен Дюйкър изглеждаше непроменен, все едно смъртта на тези хора не беше нищо повече от това някой да се изпикае в широка и дълбока река. Неговата тъга бе нещо абсолютно и той така и не вдигаше глава да си поеме въздух. Искаше й се да го хване и да го разтърси, за да върне живота в него. Но нямаше да го направи, защото знаеше, че такъв жест ще е егоистичен, ще обслужи единствено нейната потребност. Може би точно толкова, колкото и първоначалният й подтик да го прегърне съчувствено.
Защото и на нея й се плачеше. Заради това, че беше извлякла историка из града — далече от случилото се тук предната нощ. Заради това, че бе спасила живота му.
Когато се бяха върнали, когато бяха видели труповете на улицата, когато влязоха вътре и видяха касапницата, Дюйкър й хвърли само един поглед и в него тя съвсем ясно прочете мисълта му. „Виждаш ли от какво ме измъкна?“ Мисъл толкова далече от чувството за благодарност, че все едно идваше от друг свят.