Истината бе очевидна. Съжаляваше, че не е бил тук. Съжаляваше, че не е умрял предната нощ. Но тази натрапчива кучка, Сцилара, му бе отказала това освобождение. Беше го оставила в този тъжен живот, който така и не искаше да свърши. Погледът му беше по-тежък, по-жилещ от жесток плесник през лицето.
Сега тя трябваше да е долу. Трябваше да стои там, в онова тясно препълнено мазе, хванала Чаур за ръката, и да слуша как скърбят, всеки посвоему. Ругатните на Анци. Пикър до рамото му, толкова плътно, че почти облегната на него, но иначе безизразна, освен сълзите в очите й. Баратол с лъсналата му брада, подпухнали очи и смръщено чело.
Вратата се отвори рязко, лъч дневна светлина прониза затаената във въздуха прах и вътре пристъпи сивокосият бард.
Двамата с Дюйкър видяха как се обърна, затвори я и намести в скобите железния лост — как се бе озовал лостът в ръцете му си беше загадка, но и Сцилара, и историкът го премълчаха.
Мъжът се приближи към тях и тя видя, че той също не си е направил труда да се преоблече. Отнасяше се към съсирената кръв по себе си със същото безразличие, каквото бе видяла у другите.
Когато дойдоха, видяха на сцената шест трупа. Подхвърленото мимоходом от Бленд намекваше за намесата на барда в касапницата, но на Сцилара й беше трудно да го повярва. Този човек беше мършав, стар. Все пак огледа с присвити очи петната кръв по ризата му.
Той седна срещу тях, погледна Дюйкър и рече:
— Каквото и да са решили, историко, могат да разчитат на мен.
— Значи и на тебе са посегнали — каза Сцилара.
Той я погледна.
— Сцилара, те нападнаха всички. Убиха невинни.
— Не мисля, че ще направят каквото и да било — каза Дюйкър. — Освен да разпродадат и да напуснат.
— Хм. — Бардът въздъхна. — Все едно. Бездруго няма да съм съвсем сам.
— В смисъл?
— Поисках да ми се отплатят за една стара услуга, историко. Обикновено не съм от тези, които се въвличат в… такива неща.
— Но си ядосан — отбеляза Сцилара, най-сетне доловила странната твърдост в очите му. Твърдост, която се появяваше преди… „преди хладнокръвно убийство. Този поет има нокти, и още как. Всъщност изобщо не е толкова стар, колкото си мислех.“
— Ядосан съм, да.
Отдолу отекна силен трясък, последван от изненадани викове. Тримата затичаха към кухнята, после по тясното стълбище към мазето. В дългия склад примигваше факла, мяташе безумни сенки над странната сцена. По пръстения под се изливаше лютива течност, сякаш попиваше с неохота, а двамата малазанци, Баратол и Чаур бяха зяпнали едно голямо счупено буре.
Анци току-що го беше изритал, предположи Сцилара.
Водопадът гъст консервиращ сок изтичаше и разкриваше онова, което течността така съвършено бе съхранила.
Сгънат, с колене под брадичката, с ръце около прасците.
Все още с маска с три издължени вертикални шипа през челото.
Бардът изпръхтя и промърмори:
— Често се чудех къде са се дянали старите.
Течността бавно попиваше в прясно изкопаните гробове.
Сто камъка, лудешки танц на вълни, градът в своя живот, който е един живот, който е безброй животи. Да пренебрегнеш това означава да отречеш братство, сестринство, сходството, което ако можеше да бъде освободено, щеше да превърне света в място не чак толкова жестоко, не чак толкова порочно. Но кой ли има време за това? Тичай насам, втурни се натам, избягвай всеки чифт очи, не допускай проблясъка на разпознаването по лицата, които пробягват край теб. Ах, колко досаден е този танц на страха.
Задръж погледа си, ако смееш, в дирите на тези трепетни вълни, животите, животите! Виж Стони Менакис, разтърсена от самообвинения, изтерзана от гузна съвест. Тя спи лошо или изобщо не спи (кой би рискувал да надникне нощем в тъмната й спалня, от страх да не зърне втренчените й очи?). Тя трепери, нервите й са като струни от огън, а бедният Мурильо стои отстрани, изпълнен с отчаяно желание да я утеши, насила да разтвори всичко, което е затворено сега помежду им.
А долу в двора тълпа оставени без надзор млади диваци реват и се бъхтят с дървени мечове и е цяло чудо, че никой все още не е изгубил око или паднал на плочите с прекършен гръклян.
Докато в една работилница, не много далече оттук, Тисера седи зад грънчарското колело и е зяпнала в нищото, докато буцата глина се върти и върти под ритъма на помпащия й крак — седи вцепенена, стъписана от смайващото осъзнаване на чистата дълбочина на обичта си към мъжа си. Любов толкова пламенна, че тя е ужасена, най-сетне осъзнала величината на уязвимостта си.