Чувството е чудо. Възхитително е, и ужасяващо. Екстатично е.
Усмихни й се. О, усмихни й се на всяка цена!
А в същия този момент обектът на преданата любов на Тисера крачи из двора на имението Варада, новата му месторабота. Умът му, спокоен, докато е идвал насам, сега е обзет от смътна тревога. Изпратил е Скорч и Леф да се прибират, стоял е на портата и е гледал как залитат навън като възкръснали мъртъвци, а това го е подсетило за мигове на най-голяма опасност — точно преди разсъмване е моментът за удар, ако някой е замислил такова насилие — но кой ли ще си прави труда? Какво ли представлява всъщност тази загадъчна лейди Варада?
Място в Съвета, вярно, но това достатъчен повод ли е за убийство? И защо ли изобщо си мисли за такива неща? Имало е слухове — уловени при щанда на пияния пекар, — че предната нощ из града трябвало да властва Гилдията на убийците, но всичко се обърнало много гадно за наказващите със смърт наемници и, ох, не е ли това достойно за съжаление? Миг мълчание… я ми дайте кнедлите, ако обичате…
Той спря сред двора, видял последните си наети служители, странните му подопечни с тяхното съмнително минало и потенциално притеснителни мотиви. Събрали се отново, да, с кастелана, с отвратителния Стъдиус Лок. Мадрун и Лазан Дор мятаха ашици в стената на двора вдясно от него. Формално смяната им трябваше да е изтекла, макар Торвалд Ном да подозираше, че тази тяхна игра продължава от доста време. Дали да ги предупреди още веднъж? Не, духът му вече се мяташе неспокойно, както ставаше винаги, когато се събуждаше с чувството, че му въртят някакъв номер, че го будалкат — както имаше навик да казва майка му, когато затиснеше с крак малкия Торвалд на пода и го гледаше отгоре как скимти и се мята (повече на игра, разбира се; тя тежеше не повече от дворно куче, без да хапе при това). Будалкаш ме, момченцето ми, и когато се докопам до дъното на нещата и цялата беля лъсне, е, кого ще намеря да се крие в килера?
Милата му майчица така и не схвана голямата метафора, благословена да е.
Торвалд Ном изведнъж се почувства твърде потиснат, за да извести дори за пристигането си, и тръгна към кабинета си. Изгаряше от нетърпение да се покатери през бюрото и да се смъкне в стола, където можеше да подремне, докато не прозвучи звънецът за обед. Поне готвачите, които беше наела, си знаеха работата.
Нека да го оставим там засега и да яхнем една последна вълна, извън града, на запад покрай езерния бряг, към тъмните тунели, където не толкова привилегировани похабяват в тежък труд съкратения си живот, за да поддържат битието на създания като Горлас Видикас и Хъмбъл Межър на нивото на удобства и лукс, каквито те смятат, че им се полагат по рождено право. И за да сме честни, трудят се също така, за да допринесат за общото чувство за цивилизованост, което обикновено се измерва с технически възможности, усещане за напредък и понятие за структурна стабилност, малко от които могат да изпитат самите трудещи се — освен като изкупителни жертви…
На детето Харло бяха ударили десет камшика заради това, че е бил на места, където не е трябвало да бъде, а това наказание се оказа достатъчно жестоко, за да го остави проснат по корем върху дървения нар, докато гъстите мазила бавно се стапяха в раните по гърба му.
Байниск беше получил камшик по лявото рамо, което щеше да му остави трети такъв белег заради неизпълнение на задълженията му като надзирател в Чъфс. Сега той дойде, седна до Харло и загледа мълчаливо малкия си подопечен.
Най-сетне Харло промълви:
— Съжалявам, Байниск…
— Няма нищо. Искам просто да разбера какво си намислил. Не мислех, че ще криеш тайни от мен, наистина не мислех. Веназ вика: „Казах ти аз.“ Казва, че изобщо не си добър, Къртицо, и че трябва да те хвърля при копачите.
Младите не живееха дълго в отрядите на копачите.
— Веназ иска пак да ти е най-добрата къртица.
— Знам. Само че много наедря.
— Хора като него не обичат хора като мен — каза Харло. Това не беше оплакване, беше си просто наблюдение.
— Защото си по-умен от него, а това, че е по-голям, не значи нищо, всъщност значи още по-лошо, защото ти, в главата си, вече си го подминал, подминал си ни всички може би. Слушай, Харло, познавал съм такива като теб и преди, идват и си отиват. Пребиват ги, пребиват ги до затъпяване. Или ги убиват. Или се опитват да избягат, или пък се опънат на шефовете за нещо. Точно умът ти ще те съсипе, разбираш ли?
— Да, Байниск. Съжалявам.
— Защо се вмъкна пак в тунелите?
Можеше да му обясни всичко. Точно сега това му се струваше най-правилното. Но Харло вече не се доверяваше на подобни чувства. Обясняването беше опасно. Можеше да въвлече всички в още по-голяма беля.