— Носеше кокали — каза Байниск. — Онези кокали… те са прокълнати, да знаеш.
— Защо?
— Просто е така.
— Но защо, Байниск?
— Защото са намерени там, където няма място за кокали, затова. Няма начин някой да ги е заровил толкова дълбоко — и освен това кой ще заравя мъртви животни? Не, тези кокали са на демони, дето живеят в скалата и в тъмното. Най-долу, при корените на земята. Просто не ги пипаш, Харло.
— Аз… уплаших се — каза Харло. — Че сме разкопали гробове… И че затова има толкова много злополуки напоследък…
— Злополуките са защото новият шеф ни тормози прекалено, бута ни в тунелите с напуканите тавани и лошия въздух — онзи въздух, дето те кара да виждаш неща, които не са истински.
— Май точно това се е случило с мен.
— Може би. Но не мисля така. — И стана.
После излезе. На другия ден Харло трябваше да се върне на работа. А гърбът много го болеше. Но нищо — щеше да издържи, защото това щеше да направи нещата по-лесни за Байниск, когото бяха наказали незаслужено. Харло щеше да се труди още по-усилено, въпреки болката и всичко; щеше да се труди по-усилено, та Байниск да го заобича отново.
Защото в това място, ако никой не те обича, няма много смисъл да продължаваш.
Легнал по корем, едва-що навлязъл в новата си година живот, Харло не усещаше никакви вълни, които да стигат до него от външния свят. Беше самотен. Може би беше изгубил завинаги приятел, а това чувство също беше лошо. Може би единственият му приятел беше един гигантски скелет в дълбините на мините — който с нови крака можеше да си е отишъл, да е изчезнал в тъмното и единственото, с което Харло щеше да го помни, бяха няколкото инструмента, скрити под нара му.
На смътното фосфорно сияние, прошарило скалата, един Т’лан Имасс бавно се изправи и се олюля, все едно е забравил да ходи. Дебелите извити бедрени кости на емлава го принудиха да остане приведен все едно се канеше да се хвърли напред; нащърбените топки на дългите кости, вмъкнати в гнездото на всяко бедро, поскърцваха.
Непозната му бе тази магия. Беше наблюдавал как свързващата тъкан се беше заплела отново, едва-едва в началото, към тези чужди кости. В наложеното от ритуала съживяване нямаше особена изтънченост и физическите приспособявания, които бяха в ход, напредваха с бързината на охлюв, макар че сегашната им непълнота не се отразяваше с нищо на способността му да отпусне тежестта си върху тези нови крака, дори да ги задвижи в първата си залитаща напред стъпка, после — във втората.
Стържещите звуци щяха да заглъхнат с времето, помисли си, макар да подозираше, че никога няма да може да стои толкова изправен, колкото бе стоял някога.
Все едно. Дев’ад Анан Тол отново можеше да се движи. И докато стоеше така прав, в ума му като тъмен прилив се надигна порой от спомени.
Отведоха го до онзи последен миг с Джагътския тиран, Раест, застанал пред него, със зацапания с кръв боздуган в едната ръка, докато Дев’ад се гърчеше на каменния под с премазани крака.
Не, не бяха го хвърлили от скала. Понякога беше нужно да се излъже.
Зачуди се дали оръжията, които бе изковал преди толкова време, все още си стоят на тайното си място. Близо беше. Т’лан Имасс се заклатушка натам.
Зверското лице на Раест, разкривено от гняв. От възмущение. Робите са роби. Никой не може да се опълчи на господаря си. Никой не може да дръзне да крои падането на господаря, никой не може да се приближава толкова, колкото се бе приближил Дев’ад. Кощунство, да, престъпление против законите на самата природа.
— Т’лан, оставям те тук, в тази яма на вечния мрак. За да мреш. Да гниеш. Никой не ще научи и дума за безумната ти амбиция. Всичко, което се знае за теб, ще се стопи, ще изчезне. Нищо от теб не ще остане. Ако можех да те запазя жив тук завинаги, бих го сторил — и дори това изтезание не би било достатъчно. В принудителното ми безразличие има милост, Т’лан.
„Виж ме сега. Аз те надживях, Раест. И в това е моята милост.“
Стигна до скривалището, дълбока цепнатина в стената, и бръкна в нея с костеливата си ръка. Дланта му се стегна около тежко назъбено острие и Дев’ад измъкна оръжието.
Т’лан познаваха камък. Камък, който беше вода, и вода, която беше камък. Желязото беше за Джагът.
Вдигна високо меча, който бе сътворил преди безчет хиляди години. Да, имаше формата на кремък, с издатините на всяка люспа, стърчащи от ръба, с вълнистите извивки при заточването и двата жлеба по дължината. Еленовият рог на дръжката вече беше покрит с твърд варовиков слой, но все още си оставаше удобен.
С форма на кремък, наистина. И все пак този меч бе направен от желязо, закален в свещените пламъци на Телланн. Неподатливо на ръжда и развала, огромното оръжие бе с цвета на ранната нощ, тъмносиньото небе, щом се стопи последният блясък на давещото се слънце. В мига на раждането на звездите. Да, такъв бе цветът му.