Дан на Хрътките

Опря го на стената с върха надолу, бръкна отново в цепнатината и извади полагащия се към меча боен нож — тежък като къс меч. Кожените ножници отдавна бяха изгнили, но скоро щеше да си направи нови.

Древният тиранин си бе отишъл. И някъде наблизо чакаше празен трон.

Чакаше Дев’ад Анан Тол. Когото някога бяха осакатили, но вече не беше сакат.

Вдигна високо двете оръжия, ножа в дясната ръка, меча — в лявата. Остриета на ранната нощ, на мига, в който се раждат звездите. Желязо под маската на камък, желязо под маската на камък, който е вода, и на вода, която е камък, и камък, който е желязо. Джагътска тирания в ръцете на Т’лан Имасс.

Боговете са глупаци, уви. Във вярата си, че всяка фигура в играта е позната. Че правилата са твърди и приети от всички; че всеки залог се брои и бележи, открит и блеснал на масата. Боговете изпъват съвършените си пътеки към съвършените тронове, всеки от които представлява съвършена власт.

Боговете са глупаци. Защото така и не им хрумва, че не всеки използва пътеки.

14.

Под щита разбит на небето
мъжът е яхнал черен кон и черно е седлото
и сивата коса развята е на грива
под шлема му железен.
Не знае как е стигнал тук, той знае
единствено, че тук е никъде,
а там, където трябва да отиде,
е може би наблизо.
Брадата му е с цвят
на мръсен сняг, очите му очи са,
които никога не ще се разтопят.

Не диша конят под него,
не диша и мъжът и стене глухо вятърът
в пробитата ръждива ризница.
Не се обръща да погледне
конниците двама,
които спират мъртвите коне
от двете му страни
с такава лекота смирени,
затихнали във фланг
под неговата власт.

Безжизнена земята е под тези трима,
а в тях разнася траурната песен пепелища
от мрачни спомени, и те се сипят в жал.
Но всичко туй е минало,
конете им стоят застинали и той
обръща се надясно, стиснал зъби,
и едноокото лице, познато някога,
макар и не добре, отвръща му с усмивка
тъй зла и чакаща и пита го:
— Те чакат ли, капрале?

— Да. Предани и волни в равнината мъртва,
нали така поиска ти, сержанте?
Той кимва само, после се извръща
към другия и тихо пита:
— Доспехите ви виждам и сякаш ви познавам,
но името, все пак?
И черна е брадата, лицето също черно,
чело като базалт напукан, тежка броня,
кована като за гигант огромен.
Посреща думите с гримаса и отвръща:
— Брукалаян съм аз, от Мечовете сиви.

Под тези тримата земята тътне колеблива,
не бърза грохотът, но се усилва
като разбунено сърце и ехото отеква
от щита горе като желязо в щурм.
— И значи тръгват на война отново
онези, що изгаряха мостовете.
Добавя тук Брукалаян: — И Мечовете сиви,
които паднаха, а този ваш капрал
се прероди, за да умре отново.
Нов мост бе съграден от вас към мен,
добри ми сър!

При тези думи тримата обръщат
недишащите си коне, за да прегледат
строените редици в равнината,
строени са за бран отново, както някога,
когато всичко знайно бе това, което
всеки знаеше отново,
а тука не разцъфва нивга пиренът,
кръвта не се пролива нивга, нивга не тече.
Искар Джарак, да, той е Птицата граблива,
е яхнал черен кон,
готов да поведе отново.

Меч и щит

Фишер кел Тат

Блаженството на сгрян от слънцето песъчлив бряг на далечен остров се оказва досадно за души, привикнали на стимули и възбуда. Колкото по-малък е островът, толкова по-бързо втръсва гледката. Така заключи Грънтъл, след като довърши тринайсетия си кръг по бялата ивица на брега. Усети се, че е хипнотизиран от собствените си стъпки по пясъка, особено след като се появи нов чифт, проследил дирята му. Както беше затъпял и замаян, му трябваше цял миг, преди да се сети да спре и да се обърне, за да види кой върви след него.

Майстор Квел се потеше, пъшкаше и пъхтеше по мекия пясък, както навярно беше пъхтял през целия си живот, стъпка подир задъхана стъпка. Беше изгорял от едната страна, лицето и вратът, оголената ръка, глезенът и ходилото, резултат от това, че неразумно беше легнал да спи на слънце. Това, че гонеше Грънтъл от доста време, личеше от стъпките му, очертали вече пълен кръг, което накара Грънтъл да се зачуди защо просто не беше извикал, за да му привлече вниманието. Всъщност, ако Грънтъл не бе забелязал новата диря върху собствените си стъпки, като нищо можеше да обикалят така цял ден, единият гони, другият просто си върви, със скорост непостижима за гонещия.