— Можеше просто да ми викнеш — каза Грънтъл, щом старецът се приближи.
— Не исках… уф… да привличам нежелано… уф… внимание.
— Не изглеждаш добре.
— Пикае ми се.
— Ами…
— Не мога. Е, мога де, но с прекъсване. Общо взето, когато, ъъъ, не мисля за това.
— Аха. Някой лечител би могъл…
— Да, да, знам. Остави това. Слушай…
— Майстор Квел — рече Грънтъл, — това не е начинът да избегнеш нежелано внимание — всички седят ей там, в сянката на каляската, и ни наблюдават вече от доста време. Мен поне. Че то братята Боул ми махат при всяко минаване.
Двамата погледнаха натам и, естествено, Юла и Емби им махнаха.
Майстор Квел потърка двуцветното си червено-бяло лице.
— Трябва ми придружител.
— За какво? И къде?
— В селението на мъртвите. Не, не с каляската. Само ти и аз, Грънтъл. Трябва да добия представа какво става там. Налага се само да, ъъъ, се шмугнем. Бърз оглед и се връщаме.
— А после?
Квел вдигна вежди.
— После ли? Ами, продължаваме пътуването си, разбира се.
— Искаш да те придружа до царството на Качулатия като какво? Като твой телохранител?
— Акционерният договор включва задачи, възложени по усмотрение на майстора.
Грънтъл сви рамене.
— Просто се учудих, майстор Квел, каква полза би могло да има от мен, след като селението гъмжи от побеснели трупове.
— Казах, че ще влезем тихо!
— Можеш да помолиш пътника, когото взехме оттам.
— Какво? О, той още ли е тук?
— Под палмите.
— Под палмите? Само мъртвец може да е толкова глупав. Чудесно, дай да видим какво можем да разберем — но все пак трябва да видя някои неща лично.
Останалите ги загледаха, когато се приближиха до двете палми, пристъпиха под сянката им и спряха — леко изнервени — пред мършавия съсухрен немрящ, който трупаше кокосови орехи на пирамиди като муниции за катапулт. Докато се трудеше, без да обръща внимание на новите си гости, поредният орех тупна тежко на пясъка и стресна Грънтъл и Квел.
— Ей, ти — рече Квел.
Грозното лице ги погледна с хлътналите си очи.
— Тези харесват ли ви? Фигури. Обичам фигури.
— И аз — отвърна Квел. — От колко време си умрял?
— Колко дълъг е един прав корен?
— Какво? Хм, покажи ми го и ще предположа.
— Три пъти дължината на ствола отгоре. При храста барака поне. Важи ли тази пропорция за други растения? Дали не трябва да го открием?
— Не. По-късно, искам да кажа. Виж, ти маршируваше с… с останалите в царството на Гуглата. Защо? Къде отивахте? Или откъде идвахте? Лично Качулатия ли ви призова? Той ли командва сега всички мъртви?
— Гуглата никога не командва.
— Така си мислех и аз, но…
— Но сега командва.
Очите на Квел се разшириха.
— Наистина ли?
— Колко широко е небето? Колко дълбок е океанът? Мисля за тези неща, непрекъснато.
Майсторът беше зяпнал като риба на сухо, тъй че Грънтъл попита вместо него:
— Какво ви беше името, докато бяхте жив, господине?
— Името ми? Не помня. Да съм бил жив, искам да кажа. Но трябва да съм бил, някога. Името ми е Картограф.
— Това звучи по-скоро като професия.
Трупът се почеса по челото, посипаха се люспи кожа.
— Вярно. Необичайно съвпадение. Какво ли са си мислели родителите ми?
— Може би сте малко объркан. Може би сте били картограф, обучен да прави карти и разни такива.
— Тогава е било разумно да ме нарекат така, нали? Умни родители.
— Какво ви заповяда Гуглата, картографе?
— Ами, каза: „Елате“ и нищо повече. Не беше команда, която да предизвика объркване или спорове по тълкуването. Проста команда. Даже кучетата я разбират, вярвам. Кучетата и акулите. Открих седемнайсет миди на този плаж. Доказателство, че светът е кръгъл.
Още един орех тупна в пясъка.
— Смущаваме този остров с присъствието си — каза картографът. — Дърветата са толкова ядосани, че се опитват да ни убият. Разбира се, аз вече съм умрял. — Изправи се бавно и забърса пясък и кожа от дланите си. — Можем ли вече да вървим?
— Да — отвърна майстор Квел, макар че очите му все още бяха леко облещени. — Ние се връщаме в царството на Гуглата и ще се радваме да те вземем с нас.
— О, не, аз там не се връщам. Не е време.
— Да, време е, и да, връщаш се — заяви майстор Квел.
— Не, не е, и не, не се връщам. Гуглата издаде втора заповед, само към мен. Каза: „Върви“ и аз тръгнах. Не е време. Докато дойде времето, оставам с вас.
— Всеки, който се вози на впряга, трябва да работи за тази привилегия — изръмжа Квел.
— Да де, нали вече започнах. — И посочи пирамидите кокосови орехи. — Имате мрежи, вързани на страниците на каляската, сигурно за да задържат хората на нея. Щом ще минаваме през вода, трябва да сложим тези кокоси във въпросните мрежи. Флотажни устройства, ако някой падне от борда. — Показа теглене с костеливите си ръце. — С вързано въже за дърпане.