— Това може и да свърши работа — рече Грънтъл.
— Богове на бездната — измърмори майстор Квел. — Добре, няма да споря с мъртвец. Грънтъл, вади оръжията. Тръгваме веднага.
— Оръжията ми?
— За всеки случай. И никакви уговорки повече!
Квел отвори портал към лабиринта на Гуглата — съвсем тънка резка, като разтварящи се завеси — и от него навя хладен безжизнен лъх и помете пясък във въздуха. Грънтъл се обърна назад, преди да последва мага през процепа. Емби и Юла му махаха.
Стъпиха на върха на хълм, един от дълга редица хълмове, всеки толкова подобен на следващия, че можеше да минат за огромни гробни могили — макар че Грънтъл така и не можеше да си обясни защо в света на мъртвите трябва да има гробни могили.
В долината под тях течеше плътна река от сиви фигури, десетки и десетки хиляди, в поход. Раздрани пряпорци висяха на дълги пръти, неподатливи сякаш на стенещия вятър. Оръжия проблясваха на смътната светлина.
— Богове на бездната — изсумтя Квел. — Събрал е огромна орда.
— Така изглежда — съгласи се Грънтъл. Чувстваше се като идиот с двата къси меча в ръцете си. Пъхна ги в ножниците. — Слизаме ли?
— Аз не.
— Добре. Достатъчно видяхме според мен. Да си ходим вече, а?
— Виж, идва ездач.
Конят явно беше мъртъв като мъжа, който го яздеше — мършав, сбръчкан и на петна, косата му беше почти окапала. И ездачът, и конят бяха с броня, щавената кожа бе опърпана и напукана, развяваше се на протритите каишки, докато се изкачваха по склона. Раздраната пелерина пляскаше зад воина като прекършено крило. Когато се приближи, Грънтъл изруга тихо:
— С маска е. Проклет Сегюле!
И посегна към оръжията си…
— Дъх на боговете, Грънтъл, не!
Беше голямо усилие да отпусне ръцете си. Кръвта му се сгорещи като огън в жилите му — звярът в него искаше да се пробуди, да покаже настръхнала си козина и оголените си зъби. Звярът искаше да се опълчи на това… нещо. Разтреперан, Грънтъл не помръдна от мястото си, когато ездачът изкачи склона и на десетина крачки вдясно от тях дръпна юздите.
— Ето това е да си жив! — изрева Сегюле, отметна глава и нададе дивашки смях. След това се наведе напред, дългата му мръсна коса се люшна като въжета. — Е, не съвсем — избоботи той насмешливо. — Не съвсем. Но почти. Почти. Кажете ми, смъртни, харесва ли ми моята войска? Знаете ли кое е единственото, срещу което трябва да воюва един командир — повече от всеки враг в равнината, повече от всяка лична криза на воля или увереност, повече от лошото време, разбитата снабдителна линия, болести и всичко друго? Знаете ли с какво вечно воюва един командир, приятели мои? Аз ще ви кажа. Истинският враг е страхът. Страхът, който обсебва всеки войник, който обзема дори животните, които яздят. — Вдигна загърната в метална ръкавица ръка и посочи към долината. — Но не и с тази армия! О, не. Страхът е за живите в края на краищата.
— Както е с Т’лан Имасс — отвърна Грънтъл.
Тъмното в дупките за очите на маската сякаш просветна, щом Сегюле впи погледа си в Грънтъл.
— Пале на Трейк. Е, ще ти се да кръстосаш мечове с мен, а? — Тих смях. — Да, като с Т’лан Имасс. Чудно ли е тогава, че Джагът се уплашиха?
Майстор Квел се покашля.
— Хм… За какво му е армия на Качулатия? Да не би да е повел война срещу живите?
— Де да беше така — изръмжа в отговор Сегюле. — Вие нямате място тук. И ако пак довлечете тук онзи ваш пъклен впряг, лично ще ви подгоня. И тогава разпененото котенце на Трейк тука ще може да изпълни отчаяното си желание, ха! — Той се изви в седлото. Идваха други ездачи. — Вижте ги. Моите кучета пазачи. „Бъди разумен“, как не. Насякох ли ви на парчета, натрапници? Не. Сдържаност, да проявих сдържаност. Ще потвърдите това, нали?
— Като изключим заяждането ти с Грънтъл, предполагам, че можем — отвърна Квел.
— Беше шега! — извика Сегюле.
— Беше заплаха — поправи го Квел и Грънтъл остана впечатлен от внезапно обзелия го кураж.
Сегюле кривна глава, сякаш и той промени преценката си за мага.
— О, карай си проклетия фургон където щеш, много ме интересува.
Тримата ездачи изкачиха билото, дръпнаха юзди и спряха при Сегюле, който вече се беше смъкнал в седлото като треснат в челото кръчмарски кавгаджия.
Щом ги видя, Грънтъл се сепна и неволно пристъпи напред.
— Ток Анастер?
Едноокият воин отвърна с хладна усмивка: