— Здравей, приятелю. Съжалявам. Може да дойде време за това, но не е сега.
Грънтъл отстъпи назад, стъписан от студения — груб дори — тон на Ток Анастер.
— Аз… не знаех.
— Беше кървава смърт. Спомените си остават твърде ярки. Грънтъл, предай това послание на своя бог: скоро ще е.
Грънтъл се навъси.
— Прекалено загадъчно е. Ако искаш да му предам думите ти, постарай се да са по-ясни.
— Не може — каза средният конник. Имаше нещо познато в лицето зад набузниците на шлема. — Помня те от Капустан. Грънтъл, избраният слуга на Трийч. Твоят бог е объркан, но трябва да избере, и то скоро.
Грънтъл сви рамене.
— Няма смисъл да ми казвате всичко това. С Трейк всъщност не си говорим. Изобщо не съм питал за това. Дори не го искам…
— Ха! — изсмя се Сегюле и се обърна към средния ездач. — Чу ли това, Искар Джарак? Разреши ми да го убия!
„Искар Джарак? Май си спомням, че имаше друго име. Едно от онези, странните, обичайни за малазанските войници — но какво ли беше?“
— Спести си гнева за Скинър — отвърна невъзмутимо Искар Джарак.
— Скинър! — изрева Сегюле и завъртя бясно коня си. — Къде е той? Бях забравил! Качулати, кучи сине, направил си ме да забравям! Къде е той? — Изгледа тримата ездачи. — Ток знае ли? Брукалаян, ти? Някой да ми каже къде се крие той!
— Кой знае? — рече Искар Джарак. — Но едно е сигурно.
— Кое? — настоя Сегюле.
— Че не е на този хълм.
— Ба! — Сегюле дръпна юздите и срита безчувствените хълбоци на коня си. Животното се понесе напред и полетя по склона като лавина.
Брукалаян се изсмя тихо и Грънтъл видя, че дори Ток се е ухилил — макар че все още отбягваше да срещне погледа му. Смъртта му трябваше да е била ужасна, наистина, сякаш светът имаше само един отговор, един начин да приключи нещата и каквито и уроци да може да се вземат от това, не облекчават духа. Наистина потискащо.
Да се чувстваш нечист беше обичайно проклятие, но това проклятие трябваше да е непоносимо, ако не те очаква никакво пречистване, ако не в мига на смъртта, то след това. В тези оживели трупове Грънтъл не виждаше никакво избавление, никакво пречистване — вина, срам, съжаления и скръб, всичко това кръжеше като вредоносен облак около тях.
— Ако ме убият, не бих си пожелал да се озова сред вас — рече той.
Искар Джарак се наведе уморено над високия рог на седлото от Седемте града.
— Съчувствам ти искрено. Кажи ми, смяташ ли, че всички ние сме заслужили своя покой?
— Не сте ли?
— Ти изгуби всичките си съратници.
— Да. — Ток Анастер го гледаше. Напрегнато, с поглед, остър като кама.
— Те не са тук.
Погледна намръщено Искар Джарак.
— А би трябвало да са, предполагам?
Брукалаян най-сетне проговори:
— Просто е така. Вече не сме толкова сигурни.
— Стойте извън владението на Гуглата — каза Ток Анастер. — Портата е… затворена.
Майстор Квел се стъписа.
— Затворена ли? Но това е нелепо! Да не би Качулатия вече да връща мъртвите?
Здравото око на Ток се задържа на Грънтъл.
— Границите са затворени за живите. Ще има стражи. Патрули. Нахлувания няма да се търпят. Там, накъдето сме тръгнали, вие не можете да идете. Не сега, може би никога. Стойте далече, докато изборът не ви бъде отнет. Стойте далече.
И Грънтъл най-сетне разбра терзанието, което беше обзело Ток Анастер, дълбокия до костите страх и ужас. Разбра, че предупреждението е всъщност вик към приятел от приятел вече изгубен, вече обречен. „Спаси себе си. Просто го направи и всичко ще си струва — всичко, което трябва да сторим, войната, който трябва да потърсим. Проклет да си, Грънтъл, дай на всичко това смисъл.“
Квел вероятно долови нещо от тези бурни подмолни течения, защото се поклони на тримата ездачи.
— Аз ще предам посланието ви. До всички водачи на Търговска гилдия Тригали.
Земята сякаш помръдна неспокойно под ботушите на Грънтъл.
— А сега по-добре си тръгвайте — каза Брукалаян.
Хълмът простена… и онова, което Грънтъл си бе въобразил преди малко, че е световъртеж, се оказа истински земен трус.
Очите на майстор Квел се бяха облещили и той разпери ръце, за да се задържи в равновесие.
В другия край на веригата хълмове прокънтя мощно изригване, изхвърли пръст и камъни към небето. От раздраната могила нещо се надигна, изпълзя: извиващ се като огромна змия врат, щракащи челюсти, разтвориха се широко криле…
Хълмът под тях потрепери.
Тримата ездачи завъртяха конете и препуснаха презглава надолу по склона.
— Квел!
— Чакай малко, проклет да си! Още един хълм се взриви.
„Проклети гробни могили, да! С мъртви дракони!“
— Побързай…
— Млъкни!
Порталът, който се разтвори, беше раздран, ръбовете му се огъваха на вълни, подхванати сякаш от щорм.