— Или искат да затруднят разбойниците.
— Не видях никакви стари биваци — изтъкна Пътника. — Според мен и разбойници няма тук.
— Трябва да намерим вода — повтори Сеймар Дев.
— Вече го каза — подхвърли с дразнеща усмивка Карса.
— Защо не почистиш остатъците от закуската, Тоблакай? Веднъж да ме изненадаш, че с нещо си полезен.
Тръгна към коня си и взе пътьом седлото. Можеше да извади кама, можеше да пусне от жизнената си кръв, да проникне надолу в тази суха земя и да види каквото има за гледане там. Или можеше да обърне гръб, да се затвори в себе си. Двете намерения се бореха едно с друго. Любопитството и страхът.
Метна седлото на широкия конски гръб и изчака животното да изпусне задържания си дъх, за да затегне ремъците. Нищо на този свят не обича да стои вързано. Поне не и живото — а може би и мъртвото. Някога можеше да попита Карса за това, само за да потвърди онова, което вече знаеше — но той се бе освободил от бремето на влачещите се след него души. Незнайно как, но явно беше в деня, в който уби императора. О, две бяха останали, в ужасния му меч.
И може би точно това бе различното у него, осъзна тя. „Освобождаването. Но пък не е ли започнал вече да събира нови?“ Затегна подпръга на коня, извърна се и изгледа грамадния воин — търкаше с пясък почернелия тиган, на който Сеймар беше опекла корен от мангроув, бореше се войнствено намръщен с вредния нагар. Не, нищо не можеше да долови в него. Не и сега, както се беше затворила в себе си. Но това, че не долавяше нищо, все още не означаваше нищо, нали? Може би просто беше постигнал мир с онези жертви, дето се влачеха зад него, където и да отидеше.
„Мъж като него не би трябвало да се усмихва. Не би трябвало никога да се усмихва или да се смее.“
Но той беше твърде арогантен, за да го мъчат терзания — подробност, която неизменно я дразнеше дори когато се окажеше привлечена от нея (а не беше ли това дразнещо само по себе си?).
— Дърлиш го както чакал дърли елен — заговори й тихо Пътника, беше дошъл незабелязано до нея. — Не толкова от глад, колкото по навик. Той не е толкова сложен, колкото си мислиш, Сеймар Дев.
— О, сложен е. Дори много сложен.
Той й отвърна с гримаса и започна да оседлава коня си.
— Дете, въвлечено в света на възрастните, но без да е изгубило силата си. Без да е отслабило волята си. Остава си достатъчно млад, за да е уверен — каза Пътника след малко. — Във възгледите си, в убежденията си, в начина, по който си представя, че е устроен светът.
— Тъй ли? И кога точно светът ще го срита хубаво в топките според теб?
— С някои това не става никога.
Тя го изгледа.
— Искаш да кажеш, че няма смисъл човек да негодува против несправедливостта.
— Казвам да не очакваш справедливост, Сеймар Дев. Не и в този свят. Нито в бъдещия.
— Тогава какво толкова те подтиква, Пътнико? Какво те тласка така упорито с всяка стъпка към съдбата, която те очаква?
Отговорът му се забави, макар тя да не се заблуждаваше, че с думите си е засегнала някаква вътрешна рана. Тези двама мъже с нея бяха бронирани във всяко отношение.
— Имаме си ескорт, Сеймар Дев.
— Нима? Лешоядите ли?
— Е, да, те също. Велики гарвани.
При този отговор тя примижа нагоре.
— Сигурен ли си?
— Да, но говорех за друг ескорт.
— Кой? И защо не се показва?
Пътника се метна на коня си. Карса вече оседлаваше Хавок.
— Нямам отговори на тези въпроси, Сеймар Дев. Не съм толкова самонадеян да си въобразя, че познавам умовете на Хрътките на Сянката.
Тя забеляза как Карса погледна към тях при тези думи, но лицето му не издаде нищо повече от любопитство.
„Богове, той ме подлудява!“
— Преследват ли ни? — попита Карса.
— Не — отвърна Пътника. — Във всеки случай не и мен, нито вещицата ни, предполагам.
Карса се качи на джагския си кон и каза:
— Днес няма да яздя с вас. Ще намеря тези Хрътки на Сянката, защото държа да ги видя с очите си. А ако те на свой ред ме видят сам, може да решат да разкрият желанията си.
— Това пък защо? — попита Сеймар Дев.
— Срещал съм Хрътки и преди — отвърна той. — Ще ги поканя с радост да се доближат, за да могат да го надушат.
— Не е нужно — намеси се Пътника. — Карса Орлонг, Хрътките започнаха като мой ескорт — една всъщност, дадена ми от Сенкотрон. Ти не ги интересуваш, сигурен съм.
— Тогава защо заяви друго? — упрекна го Сеймар Дев.
Погледна я и тя видя, че е стиснал зъби, челюстите му се бяха стегнали.
— Ти беше права, вещице. Познаваш този воин по-добре от мен.
Карса се изсмя презрително и подметна:
— До скоро.
Подкара Хавок и скоро се скри от погледите им.
На Сеймар й се дощя да се изплюе — устата й бе пресъхнала и вгорчена от чая.