— Най-вероятно ще го направи — промърмори тя. — Все едно дали на Хрътките ще им хареса, или не.
Пътника само кимна.
Скинтик знаеше точно деня, в който беше умрял. Последната ужасна битка на Дрифт Авалий, с гибелта на четирима от най-близките му приятели, всеки само на ръка разстояние отвъд собствения му живот, който бе готов да пожертва, за да заеме тяхното място. И в разгара на тази рухваща отбрана Андарист беше пристъпил напред, беше се превърнал в магнит за връхлитащите Тайст Едур.
Смъртта на онзи, за когото Скинтик мислеше като за свой баща, оставаше в ума му като сцена, нарисувана от някой хроникьор на окаяни, жалки моменти. В онова тъжно, изпълнено със съжаление лице беше видял всички свои ближни, убити без никаква сериозна причина — или така поне му се струваше тогава. Сивокосите варвари искаха трона — може би колекционираха такива неща, сякаш притежанието им гарантираше някакви права, но имаше ли значение? Тези игри бяха глупост, всеки трофей — нелеп образ, символизиращ единствено ревностния егоизъм на играчите.
Доблестни души бяха загинали заради това, а след като скръбта беше изтляла, какво остана освен трупащото се презрение към всичко? Да защитаваш това, да се биеш за онова, да печелиш в един момент само за да загубиш в следващия. Жестока магия, изгаряща плътта, копия, полетели във въздуха, за да пронизват тела, всичко ценно се излива върху прашните каменни плочи и ивиците трева, израснала буйно между тях.
Нещата, които бяха умрели в него в онзи ден, щяха да бъдат приемани за добродетели от повечето. Дългът беше издал своята лъжовност, разбил беше светостта на понятия като вярност и чест. Бяха се сражавали за нищо. Можеше да отстъпят, да се отдръпнат до входа на порутения храм и да изчакат идването на човешките същества — първо наемните убийци, а след това и онзи, Пътника, с неговите съратници. Пътника, който убиваше всеки, оказал се достатъчно глупав да се изпречи на пътя му. Чието идване направи смъртта на Андарист — и смъртта на приятелите му — безсмислена.
Как мразеше Скинтик този човек. Ефикасността не е никакъв дар, щом дойде твърде късно.
Не вярваше повече и в честността. Да ти се каже истината означава да усетиш как прангата щраква около глезена ти. Истината се поднася с очакването, че ще те принуди да приемеш една-единствена посока на действие — в края на краищата как би могъл човек доблестно да й обърне гръб? Истината се използва като оръжие и единственото, което можеш да направиш в защита срещу нейната атака, е да вдигнеш стена от лъжи. Лъжи за приемане, за поражение. Лъжи към самия себе си също така. Че нещата имат значение. Че идеите имат стойност и символите заслужават робията на храбрите глупци. И че всичко това има смисъл.
Не вярваше вече и в храбростта. Хората разчитат на храбростта на други, за да пожънат облагите, които си въобразяват, че са си спечелили или заслужили, но пролятата кръв не е тяхна, нали? Да, това вече бе ясно за Скинтик. Добродетелите се възхваляват, за да осигурят подчинение, да прикрият грубото, осъдително робство. Да утвърдят саможертвата на други — всеки от които стои на мястото на тези, които жънат наградите, и затова му се заплаща със страдание и болка.
Толкова с величието на патриотизма.
Той нямаше нищо общо с това. Вече не, никога повече. И точно това сега го правеше мъртъв. И като всеки, за когото не съществува нищо ценно, сега той намираше за дълбоко смешни много от нещата, които виждаше. Нима помисляше за окаяните си чеда, толкова много от които вече бяха мъртви? Или се облягаше лениво, затлъстял и отпуснат на подигравката, която наричаше свой трон, и жънеше всички облаги от сетната саможертва на своя брат? „И тази на братовчедите ми? На най-близките ми приятели, всеки от които умря, за да защити едно притежание, толкова ценно за вас, че сега гние в един запуснат храм? Напомнете ми да ви задам този въпрос, когато се срещнем накрая.“
Макар да обичаше Нимандър — всъщност той обичаше всички в тази жалка група (без Клип, разбира се) — Скинтик не можеше да не забележи с мълчалива насмешка отчаяните им очаквания от края на това обречено пътуване. Всички те търсеха безопасност и, несъмнено, потупване по главата за извършени услуги. Всички искаха да им се каже, че жертвите им са имали смисъл, стойност, че са достойни за гордост. И Скинтик знаеше, че единствен той щеше да може да види презрението, прикрито в очите на Сина на Тъмата, докато ръси полагащите се баналности, преди да ги отпрати към малките им стаички в някое забравено крило на какъвто там дворец обитаваше сега Рейк.
„А след това какво, мои прескъпи близки? Отбягвани и сами по улиците, заскитали се във вечерния сумрак, докато присъствието на други бавно ни разделя, докато всичко, което някога сме били, се превръща в прашасали спомени, едва заслужаващи рядкото припомняне, някое ежегодно събиране в някоя пивница с течащ покрив, където всички ще видим как всеки от нас е повехнал с годините и ще се напиваме, разменяйки си истории, които всички отдавна знаем наизуст, докато ръбовете им затъпяват и всичките цветове избледняват.“