„Десра, лежаща на гръб и широко разкрачена, но вътрешната изтръпналост не може да бъде пронизана така и тя навярно го знае, но навиците не умират никога, те само сменят маската си. Ненанда ще лъска оръжията си всяка сутрин — ще го виждаме как подрънква бронята му, докато обикаля да пази всичко и нищо, с очите му, изпъстрени от патина и ръжда. Аранта седи в някоя обрасла с бурени градина, замаяна вече от десет години от някакъв самотен цвят под едно дърво; не й ли завиждаме за блаженството в празния й поглед? Кедевис? Е, тя ще хроникира нашето отчаяние, бавната ни мизерна смърт. Ще ни упреква, защото нощта в пивницата ще е единствената задача, която има смисъл — поне за нея, — и ще негодува срещу подпухналото ни вяло безразличие.“
„Нимандър, ах, Нимандър, а тебе какво те очаква? Някоя нощ погледът ти ще се проясни. Някоя гибелна, опустошителна нощ. Ще видиш кръвта по ръцете си, кръвта на скъпата, грешна и зла Фаед. А също и на мнозина други, защото ти беше този, когото изиграхме, като те обявихме за наш водач. И в тази нощ, приятелю, ще прозреш, че всичко е било за нищо, и ще посегнеш на живота си. Кула, перваз на някой прозорец и скок надолу в мрака, за да дадеш израз на дължимото поетично безсилие.“
Скинтик не можеше да намери себе си в това бъдеще. Не очакваше да довърши това пътуване. Не беше сигурен дори дали го иска. Същият хроникьор, нарисувал отминалите сцени, щеше да нарисува и бъдещите. Същата проклета тема, сътворена с цялата обсебеност на зрящ, който души слепеца.
Едно бе сигурно. Нямаше да позволи повече на никого да злоупотреби с добродетелите му — дори и малкото, които му оставаха. Те не бяха ценност, не бяха неща, които може да се измерят, да се претеглят в злато, скъпоценни камъни, имот или власт. Ако кучите синове го поискаха това, щяха да се къпят в собствената си пот и да кървят със собствената си кръв.
„Вземете ли ме като нож, ще се обърна в ръката ви. Заклевам се.“
— Усмихваш се — забеляза Нимандър. — Радвам се, че те виждам така жизнен и бодър.
Скинтик го погледна. Завещаното от Бастион бе останало в петната изсъхнала кръв под солта, спекла се вече по мокасините и гамашите. Никой от тях не си беше направил труд да почисти доспехите си, така отчаяна бе необходимостта да напуснат онзи град. Нещо обаче се беше променило в Нимандър след ужасите на саеманкелика и олтара на Умиращия бог. Сякаш волята му беше поела свеж дъх, като млад стрък, стъпкан под ботуша. Колко пъти, чудеше се Скинтик, можеше Нимандър да изстрада това, преди някоя изначална отрова да промени самата му същност? Представата, която имаше за окончателния край на Нимандър, зависеше от известна съхранена святост на духа, нещо скъпо и рядко, което щеше да го тласне към последния акт на отчаяние. Ако то вече бе мъртво или пагубно увредено, то съдбата на Нимандър щеше да се окаже истински неразгадаема.
Беше ли открил амбицията? Събудила ли се беше отровата на цинизма в изтерзаната му душа? Това можеше да промени нещата, осъзна Скинтик. „Може да се е превърнал в такъв, когото бих избрал да следвам — да, по онзи гаден път, и защо не? Нека този път някой друг да страда за нашите придобивки. Събаряме ги в прахта и да видим колко ще им хареса този мил обрат.“
„Достатъчно твърд ли е, за да играе тази игра?“
„Достатъчно твърд ли съм аз, за да се възползвам от него?“
Бяха намерили кон за Клип, но задържаха фургона поне за това пътуване на север покрай брега на засъхващото солено езеро. Ненанда отново седеше на капрата, с юздите в едната ръка и бича в другата. Аранта седеше отзад и краката й се полюшваха, вперила очи към редицата натрошени зъби, смаляващия се силует на Бастион — мъглив и потръпващ над вълните от зной. Десра се беше изтегнала и дремеше между буретата с вода и вързопите провизии. Кедевис яздеше вдясно, почти на трийсет разтега назад.
Клип яздеше далече напред — подчертаваше с това нетърпението си. Не беше проявил особен интерес да чуе разказа за преживелиците им, след като бе изгубил съзнание в селото. Слабост от негова страна (след като явно виждаше желанието им), макар това да оставяше загадъчна и несъмнено тревожеща празнота в паметта му. Станал беше по-уклончив и Скинтик неведнъж бе доловил подозрителност в очите му. Сякаш се бяха наговорили да му отнемат нещо и бяха успели.