— Рядкост е — заговори Аномандър, щом Ендест се приближи, — да изпитвам нужда да се облекча от бремето на Драгнипур.
— Господарю.
Видя как Аномандър извади от ножницата ужасния меч и го постави в жлеба. Изведнъж обелискът започна да се поти, гъсти лъскави капки избиха по огладената повърхност и потекоха по страните. Нещо като гръм отекна глухо в основата на камъка.
Ендест Силан въздъхна, подпря се на тояжката си.
— Камъкът, господарю, не може да понесе това бреме. — „Но ти можеш, а това толкова малко го разбират, толкова малко го проумяват изобщо.“
— Още само няколко мига — промълви Аномандър Рейк.
— Господарю, това не беше упрек.
Бегла усмивка.
— Беше, стари приятелю, и то благоразумен. Камъкът знае тежестта си и границите, които тя може да понесе. Бъди сигурен, няма дълго да злоупотребявам с щедростта му.
Ендест Силан се огледа, попиваше милия мрак, толкова чист, така съвършен. „Почти като онзи, който познавахме някога. Карканас, преди тя да прегърне Светлината, преди родените от пепелта да вдигнат мечове. Скабандари. Илгаст Ренд, Халид Бахан. Естала, която мечтаеше за мир. Кагамандра Тулас Шорн, който не мечтаеше.“
— Отпратих Спинок Дурав.
— Да, чух. Господарю, не мога да…
— Боя се, че нямаш никакъв избор, Ендест.
— Върховната жрица…
— Тя разбира. И ще направи всичко, което може.
„Толкова отдавна вече. Господарю, твоето търпение надвишава и това на боговете.“
— Нямаше достатъчно достойна цел, която да вдъхне живот в нашия народ, нали? Нас ни терзае не историята, макар че мнозина го виждат така. Поуки за безсилие може да бъдат събрани от всеки, който е склонен към това. Всеки празен триумф, всяко величие, оказало се ефимерно накрая. Но всичко това не ни дава повод да губим дух. Увреждат го може би, да, но пътят, който сме изминали, стои високо над тези неща. Разбираш ли това, Ендест?
— Мисля, че да, господарю.
— Убиват ни компромисите. Не, не онези след идването на Светлината. Нито родените от Сянката. Тези неща бяха неизбежни. Бяха по самата си природа необходими.
— Да.
— Денят, в който приехме отвръщането й, Ендест, бе денят, в който прокарахме ножовете през собствените си гърла. — Аномандър Рейк помълча. — Бяхме древен, упорит народ. — Обърна се към Ендест Силан. — Виждаш колко време беше нужно, докато изтече кръвта ни.
„А след това, за да се допълни този непокорен триумвират, бяха децата на Оссерк. Менандори и последвалата бъркотия със смесената кръв: Шелтата Лор, Сукул Анкаду, Бревит Дреда. Другите, онези извън всичко това, как гледаха объркано, с помръкнали от гняв очи. Драконъс, ти мислеше, че би могъл да дадеш отговор на всички нас. Сгреши.“
А дали бе сгрешил? Усети, че се е взрял в Драгнипур и долавя съвсем смътното ехо от грохота на колела, приглушените викове на страдалците и ето, да, къкрещата буря от хаос, все по-близо.
— Без кръвта на драконите — продължи Аномандър Рейк — всички ние щяхме да сме прах, разпиляна от ветровете, зареяна между самите звезди. Да, други може би го виждат различно, но онзи студен пламък, така внезапно лумнал в жилите ни, така яростен в умовете — хаосът, Ендест — ни даде силата да устоим, да престанем да се боим от промяна, да приемем всичко, което беше неизвестно и непознаваемо. И затова избрахте да ни следвате, всеки в своето време, всеки на своето място.
„Хаосът във вас, да. Пламък на носа, маяк, пронизващ дълбоката ентропия, която виждахме навсякъде около нас. И все пак толкова малко от вас се оказаха достойни за нашата преданост. Толкова малко, господарю, и все по-малко с всяко ново поколение, и ето те, оставаш тук буквално сам.“
От очите му вече се стичаха сълзи. Плачеше, както плачеше обелискът, както плачеше камъкът наоколо. „Единственият, който беше достоен. Единственият.“
— Ще намериш силата в себе си, Ендест Силан. В това не се съмнявам.
— Да, господарю.
Синът на Тъмата протегна ръка, взе меча Драгнипур и с лекота го хлъзна в ножницата на гърба си. Обърна се към Ендест и се усмихна, сякаш бремето, което току-що бе приел отново, не можеше да смъкне други на колене — богове, асценденти, гордите и арогантните, всички — на колене. Краката на Рейк не се огънаха, не потръпнаха дори. Стоеше, висок и изправен, а в усмивката му към Ендест Силан имаше увереност в успеха, толкова непоклатима, толкова ужасяваща, че Ендест усети как сърцето му се сви, готово всеки миг да се пръсне.
И тогава неговият Господар пристъпи напред и изтри сълзата от бузата му с ръка.