Виждаше танца й сред вихрушките прах и парчета заскрежени камъни, през лъчите огнена слънчева светлина и мъгливите въртопи от сняг. Кръв все още струеше от раните му и сякаш никога нямаше да спре — струваше му се, че този пурпурен поток извира от някоя вечна река и че кръвта вече не е неговата, а на бога, застанал до него. Представата беше странна, но все пак изглеждаше вярна, макар че не смееше да попита Избавителя, не смееше да чуе потвърждението от устата на бога.
Полудялото време се вихреше над тази равнина, а тя се движеше без усилие през него, въртеше се и въртеше, ала все още не се доближаваше, все още не идваше отново за него.
— Какво чака? — попита той. — Не може да не разбира, че не мога да устоя на нова атака, че със сигурност ще падна.
— Щеше да дойде, ако можеше — отвърна Избавителя.
— Какво я задържа?
— Рани трябва да се изцерят, спомени за болка да заглъхнат.
Сиърдоминът изтри пясъка от лицето си. Имало беше мръсен дъжд, беше връхлетял над тях, но след това се беше оттеглил надолу в речното корито, небрежно дръпната дрипава кафява завеса.
— Понякога се процеждат неща — каза Избавителя.
Сиърдоминът изпъшка. И попита:
— Откъде?
— Животи на Т’лан. Толкова много беше отприщено, толкова много забравено, само за да се преживее отново. Имаше болка. Имаше… триумф.
Не беше станал свидетел на този миг. Т’лан Имасс, паднали на колене. Трудно беше да си представи човек такова нещо, но въпреки това потръпна от тази мисъл. Миг, който да разтърси всякаква вяра, миг, когато светът си поема дъх и… го затаява.
— Знаеше ли какво да очакваш?
— Те ме смириха — каза Избавителя.
„Подозирам, че ти си смирил тях, Итковиан — да, смъртен тогава, просто един смъртен. Не, те са били онемелите, изпълнени с благоговение и почуда. Не зная как знам това, но го знам.“
„… процеждат се неща.“
— Времето е полудяло от спомените на Т’лан Имасс, нали? Не можеш ли да ги призовеш? Да се строят в редици пред теб? Не мислиш ли, че с гордост биха приели това? Начин да ти се отплатят за стореното от теб? Избавителю, призови духовете на Т’лан Имасс — и онази жена долу никога няма да стигне до теб.
— Не мога. Не искам. Да, те биха приели тази идея. Взаимност. Но не ще го направя. Онова, което дадох, беше драговолно, дар, а не размяна. О, те ми наложиха една накрая, но отплатата бе съвсем скромна — или аз бях достатъчно слаб, за да не се противопоставя.
— Щом не приемаш служене — попита сиърдоминът, — защо тогава го търсиш от мен?
— Ти си свободен да избираш — отвърна Избавителя. — Да ме защитиш или да се отдръпнеш и да видиш поражението ми.
— Това едва ли е избор!
— Вярно. Но пък изборът е рядкост. Бих те върнал, но тялото ти вече не функционира. Лежи върху сметището зад лагера на поклонниците. Лешояди се храниха с него, защото плътта ти не е отровна като на другите захвърлени така.
Сиърдоминът направи гримаса и очите му отново се спряха на танцуващата сред равнината Върховна жрица.
— Благодаря за тази ужасна подробност. Ако стоя настрана — ако гледам как умираш, — какво ще стане с мен? С духа ми?
— Не знам. Ако мога, тогава ще скърбя за тебе толкова, колкото скърбя за душите на всички, които съм побрал в себе си.
Сиърдоминът бавно се извърна и погледна бога.
— Ако тя те вземе… всички онези Т’лан Имасс…
— Ще са безпомощни. Ще умрат. И всички, които са в мен, ще умрат.
— Е как тогава да стоя настрана?
— Сиърдомине… Сегда Травос… ти не си отговорен за тяхната съдба. Грешката е моя. Няма да те съдя сурово, ако решиш да отстъпиш.
— Грешка? Каква грешка?
— Аз съм… беззащитен. Ти го усети още в самото начало — когато дойде при могилата и коленичи, когато ме почете със своето приятелство. Не разполагам със средства за преценка. Не мога да съдя. Не мога да откажа прегръдката си на никого.
— Тогава го промени, проклет да си!
— Опитвам се.
Сиърдоминът изгледа с гняв бога, на чието лице се бе появила смътна усмивка. Изсъска и отстъпи назад.
— Искаш това от мен? Полудял ли си? Аз не съм от твоите поклонници! Не съм от твоята тълпа бъдещи жреци и жрици! Не ти се прекланям!
— Точно така, Сегда Травос. Проклятието на вярващите е в това, че се опитват да предвидят онзи, пред когото твърдят, че се прекланят.
— При твоето мълчание какъв избор имат?
Усмивката на Избавителя се разшири.
— Всеки избор на света, приятелю.
Безброй пътеки и всичките — устремени към едно и също място. Ако можеше да си направи труда, щеше да си помисли за неизброимите поколения — всички онези, които се вдигаха, за да се отправят с мислите си високо в нощното небе или да се гмурнат в пламъците на лагерния огън — гладът оставаше непроменим. Душата се втурваше, душата пълзеше, душата дращеше и се влачеше, и се хвърляше главоломно, а мястото, за което така страстно копнееше — жадуваше, — бе ето това: блаженството на увереността.