Увереност като броня, очи, блеснали като мечове; о, този ярък триумф, който е краят на всеки въпрос, на всяко съмнение. Сенките изчезваха, светът грейваше изведнъж, бял и черен. Злото тънеше в слузеста тиня, а добродетелните се извисяваха като гиганти. Състраданието можеше да се задели, да се поднесе само на истински заслужилите го — невинните и благословените. Колкото до всички други — те щяха да горят, защото само това заслужаваха.
Тя танцуваше като отприщена на воля истина. Чарът на простотата разцъфваше чист в крайниците й, яхнал вълните на лекия й като въздишка дъх. Всички мъчителни колебания си бяха отишли, всяко съмнение бе заличено от дара на саеманкелик.
Беше открила формата на света, всеки ръб беше ясен, рязко очертан и неопровержим. Мислите й можеха да танцуват през него почти без усилие, да избягват всякакви спънки и клопки, да не докосват грапавите повърхности, които можеха да я ожулят, да я накарат да трепне.
Блаженството на увереността поднасяше друг дар. Виждаше пред себе си едно преобразено мироздание, в което противоречията можеше с основание да се пренебрегнат, където двуличието не съществуваше, където да служиш на истината в себе си позволяваше с лекота да отхвърлиш всичко, което не съвпада.
Трошицата съзнание, която се таеше в нея като потръпващ в черупката си охлюв, бе в състояние да придаде форма на това преобразяване, да го разпознае като истинско откровение, онова, което бе търсила през цялото време — но все на неподходящи места.
Салинд вече разбираше, че Избавителя е бог дете. Невинно, да, но не по добрия начин. Избавителя не притежаваше никаква увереност в себе си. Той не беше всевиждащ, а сляп. От разстояние двете можеше да изглеждат идентични, там, в необятната прегръдка, в очакващите ръце, в незащитената откритост. Той прощаваше всичко, защото не можеше да види разлика, не можеше да усети дори кой заслужава и кой — не.
Саеманкелик носеше края на двусмислието. Разделяше света чисто, абсолютно.
Длъжна беше да му даде това. Щеше да е нейният дар — най-големият въобразим дар — за нейния възлюбен бог. Край на неговата двойственост, на неговото невежество, на неговата безпомощност.
Скоро щеше да дойде времето, когато тя отново щеше да го потърси. Жалката тленна душа, застанала на пътя й, нямаше да я обезсърчи следващия път, когато намереше оръжията си — нейните праведни мечове щяха да го насекат на късове.
Тази мисъл я накара да размаха ръце из въздуха във вихъра на танца си. „Такава радост!“
Имаше дар. Неин дълг беше да го поднесе.
„Все едно дали ти харесва, или не.“
А той не можеше да откаже. Откажеше ли — какво пък, щеше да й се наложи да го убие.
Огромните бели като кост зверове стояха на хребета извърнали глави и наблюдаваха Карса Орлонг, който яздеше в лек галоп към тях. Хавок се бе напрегнал под него и ушите му потрепнаха, щом забеляза, че е обграден от още Хрътки — тъмни, с къса козина, освен едната, която му напомняше за вълците в родната му земя: проследи го с кехлибарените си очи.
— Това са Хрътките на Сянката значи — измърмори Карса. — Игрички ви се играят с мен, нали? Опитайте, но накрая малко от вас ще могат да си идат оттук и никоя няма да е без рани, това ви обещавам. Хавок, видя ли онази във високата трева? Мисли си, че се е скрила от нас. — Изсмя се грубо. — Другите ще се престорят, че нападат, за да ни отвлекат вниманието, но точно тя ще поведе същинската атака. Мечът ми ще посече първо нейния нос.
Двата бели звяра се разделиха: единият изтича десетина крачки по хребета, другият се обърна и направи същото в обратната посока. В отвора, зейнал между двата, като вихрушки от прах залудуваха сенки.
Карса усети надигащата се в него бойна страст, целият настръхна под напрегнатите погледи на седемте свирепи звяра, но все пак очите му се задържаха на сумрачното петно, където вече се открояваха две фигури. Мъже, единият гологлав, другият с качулка, подпрян на чвореста тояга.
Хрътките от двете страни се задържаха на разстояние — достатъчно близо за бърза атака, но не чак толкова, че да попаднат в обхвата на Хавок. Карса спря на шест крачки от двамата непознати и ги изгледа преценяващо.
Гологлавият беше с невзрачно лице, бледо, все едно невиждало слънчева светлина, с разчорлена черна коса. Очите му меняха цвета си под светлината на слънцето, от синьо към сиво, зелено и може би дори кафяво, водопад от колебания, видими и в изражението му, докато и той на свой ред оглеждаше мълчаливо тоблакая.