През седмицата след онова съдбовно разстройване на доверието помежду им Харло беше започнал да вярва, че отново се е оказал истински сам на света. Раните се покриваха с корички, коричките се белеха и оголваха леко подути белези, които скоро спадаха, за да изчезнат почти напълно, а момчето продължаваше да се труди, пълзеше в цепнатините, промъкваше се в задушните грапави пукнатини дълбоко в скалата. Задушаваше се понякога от лошия въздух, щипеха го слепи стоножки и го хапеха прозрачни паяци. Натъртен от къртещи се камъни, ококорен в тъмното търсеше блясъка на рудната жила по тесните наклонени стени.
Към края на седмицата обаче Байниск отново беше с него, подаваше му делвата с мътна езерна вода, щом излезеше от някоя цепнатина и седнеше на топлия сух камък на пода на тунела, и в този кратък споделен миг разкъсаното бавно започваше да зараства, да се зашива отново в колебливостта на погледите им, които все още отбягваха да се задържат на реалността, че седят един до друг — далече под повърхността на света, две туптящи сърца, отекващи единствено едно в друго — и по този начин двете момчета поправяха стореното. Без думи, с пестеливи жестове, които със своята рядкост придобиваха цялата необходима значимост.
— Веназ вече не ме оставя на мира — каза Байниск. — Опитах с него. Отново, искам да кажа. Но не е същото. И двамата вече сме твърде големи за онова, което беше преди помежду ни. Всичко, за което говори, вече ми е досадно.
— Той просто обича да наранява хората.
Байниск кимна.
— Мисля, че иска да ми отнеме работата. Оспорва всичко, което му възложа.
— Такива като него винаги искат да отнемат — каза Харло. — И повечето пъти другите, когато го разберат, отстъпват и им го позволяват. Ето това не мога да разбера, Байниск. Това е най-плашещото.
Последното признание беше необичайно между двете момчета. Идеята да си уплашен. Но и техният свят не беше нормален и да се преструват, че нищо не ги плаши, не попадаше в списъка на малкото привилегии, на които можеха да се радват. Тук на някои хора не им трябваха основания, за да наранят някого. Не им трябваха основания, за да направят каквото и да било.
— Разкажи ми отново за града, Къртица.
— Има една призрачна кула. Чичо ми веднъж ме заведе да я видя. Той има големи ръце, толкова големи, че когато държи твоите, все едно дланите ти изчезват и нищо на света не може да ви откъсне един от друг. Но както и да е, в онази кула има призрак. Казва се Хинтър.
Байниск го погледна ококорен.
— Видя ли го? Видя ли го призрака?
— Не, беше през деня. Трудно се виждат през деня.
— Тук е достатъчно тъмно — каза Байниск и се озърна. — Но аз никога не съм виждал призрак.
Тогава Харло си помисли дали да не му каже. Нали това бе причината да подхване разказа си преди всичко. Но се улови, че отново предпочита да го премълчи засега. Не беше сигурен защо. Може би защото скелетът не беше истински призрак.
— Понякога мъртвите не си отиват — каза той. — Имам предвид, понякога умират, но душата им, ммм, не напуска тялото. Остава си там, където е, където е била винаги.
— Този Хинтър такъв ли беше?
— Не, той беше истински призрак. Дух без тяло.
— Добре де, какво прави от някои хора призраци, а от други — не?
Харло сви рамене.
— Не знам, Байниск. Може би духовете, които имат причина да останат, са тези, които се превръщат в призраци. Може би богът на Смъртта не ги иска или пък ги оставя на мира, за да могат да довършат онова, което трябва да довършат. Или може би не разбират, че са умрели. — Сви отново рамене. — Така каза чичо ми. Той също не знаеше, а това, че не знаеше, го ядосваше — разбрах го по това как стисна ръката ми.
— Ядосвал го е един призрак?
— Сигурно. Така поне предполагам. Не казах, че нищо не може да го ядоса, тъй че може да е бил призракът. Това, че не знаеше какво иска или нещо такова.
Харло добре си спомняше този момент. Също като Байниск беше задавал много въпроси, удивен, че такова нещо като призрак може да съществува, може да се крие там, да ги наблюдава и да мисли всичките си там призрачни мисли. А Грънтъл се беше опитвал да му отговори, макар това очевидно да му бе трудно. А когато Харло го попита дали баща му — който беше умрял — не би могъл да е призрак, там далече някъде, чичо му не отвърна нищо. А когато го попита дали не е възможно баща му призрак все още да обикаля наоколо и да търси своя син, огромната длан на Грънтъл беше стиснала силно и още по-силно, не чак толкова, че Харло да го заболи, но почти. А след това ръката му отново омекна и Грънтъл го заведе да му купи сладки.