Нещо апетитно и сладко се сви дълбоко във вътрешностите на Бленд и се загърчи в низ от апетитни мисли.
— Богове! Толкова малко оставаше да ида право в косматата прегръдка на Гуглата, че…
— Имаш основание да живееш и прочие, да. Това е тапу — надявам се, че нямаш нищо против, но единствената кухня, която познавам, с на Седемте града, и то съвсем малко от нея.
— Да не те карат да готвиш?
— С това си плащам стаята и леглото. Поне никой не настоява да си изчистя сметката — отвърна Сцилара и нагласи подноса до Бленд.
Бленд погледна шишчетата с парчета месо, зеленчуци и плодове. Пикантната миризма на хойхера навлажни очите й.
— Парите да ходят да се шибат — измърмори тя.
Сцилара се ококори.
Бленд сви рамене и взе първото шишче.
— Изобщо не влязохме в това, за да забогатеем, скъпа. Беше просто… нещо за правене, място, където да сме. А и стане ли дума за теб, Баратол и Чаур, не бихме и помислили да ви пъдим. Богове на бездната, ако не беше ти да измъкнеш Дюйкър на любовна среща, старият глупак нямаше да е жив. А Баратол и Чаур се появиха като железен юмрук — според това, което чух, тъкмо навреме при това. Може да сме идиоти, Сцилара, но сме лоялни идиоти.
— Предполагам — каза Сцилара и седна на един стол, — че Гилдията на убийците не ви смята за идиоти. По-скоро за гнездо на стършели, което съжаляват, че са сритали. Съжаляват ли? — Тя изсумтя. — Думата е твърде мека. Ако си мислиш, че ти е кофти, представи си как се чувства Майсторът на гилдията.
— Той ще се оправи — отвърна Бленд. — Виж, за нас не съм толкова сигурна. Не и този път.
Очите на Сцилара с тежките мигли се задържаха дълго на Бленд. После тя каза:
— Пикър го преживя много тежко. Още е потресена всъщност. Непрекъснато току пребледнява, коленете й се подкосяват и посяга да се вкопчи в нещо. Посред нощ става и ходи по коридорите — държи се все едно носи Гуглата на раменете си…
— Но е точно така, нали? Преди няколко години щеше да стяга бронята си и да си брои стрелите на арбалета — щеше да се наложи да я връзваме долу, та да не се втурне да напада…
— Не го разбираш, Бленд, нали?
— Кое?
— Преди години, както казваш, тя е била войник — и ти също. Един войник живее с определени възможности. Трябва да не забравя какво може да се случи във всеки момент. Но вие вече сте пенсионирани. Време е да изоставите всичко това. Време е най-после да мирнете.
— Добре. Ще отнеме време, докато върнем всичко…
— Бленд, Пикър е такава, каквато е сега, защото едва не те загуби.
В последвалото мълчание умът на Бленд се замая.
— Но тогава…
— Тя не може да понесе да дойде тук и да те види, както си сега. Толкова пребледняла. Толкова слаба.
— И това ли я задържа да тръгне да лови убийците? Това е нелепо. Кажи й, от мен, Сцилара, че цялото това говно с „кротко и полека“ е, хм, непривлекателно. Кажи й, ако не е готова да почне да говори за възмездие, че може да забрави за мен. Никога не сме бягали от нищо в живота си и веднага щом се изправя на крака, смятам да почна такъв лов на плъхове, какъвто Гилдията изобщо не е виждала.
— Добре.
— За това ли спорят? С Анци?
Сцилара кимна.
— Ще ми намериш Висш Денъл, нали? Ще платя каквото и да струва.
— Добре. Сега яж.
Трупът още миришеше на ферментирали праскови. Положен на дълга маса в една от задните стаи, Сегюле все едно беше заспал и Пикър очакваше кротко затворените очи на страховития воин всеки момент да трепнат и да се отворят. От тази мисъл я полазиха тръпки и тя за пореден път се обърна към Дюйкър.
— Е, историко, доста мислене хвърли над това, доста си чесахте езика с барда и онзи твой приятел, алхимика. Кажи ни, какво, в името на Гуглата, търсят тези мариновани Сегюле в мазето?
Дюйкър се намръщи, почеса се по врата и не пожела да срещне твърдия й поглед.
— Барук не прие новината добре. Изглеждаше… притеснен. Колко бурета огледахте?
— Дванайсет са кучите му синове, с този. Три са жени.
Дюйкър кимна.
— Те могат да избират. Воини или не. Ако не, не могат да бъдат укорени. Изглежда, е свързано с бебешката смъртност.
Пикър се намръщи.
— С кое?
— Денъл и акушерството. Ако повечето деца оцеляват, майките не са длъжни да раждат осем или десет с надеждата, че едно-две от тях ще се задържат…
— Е, но така е навсякъде.
— Разбира се — продължи Дюйкър все едно не беше чул думите й, — някои култури изпитват непреодолима нужда да увеличават базата на населението си. А това може да наложи ограничения над жените. Сред Сегюле има висока степен на похабяване. Едно общество, в което дуелите са обичайна практика, по самото си естество снижава нормата на оцеляване, след като се достигне пълнолетие. Млади воини в разцвета на силите си — може би е по-гибелно от война, само че това е война, която не свършва никога. Все пак трябва да има периоди — цикли навярно, — когато младите жени са свободни да изберат сами пътя си.