— Добре — отстъпи Анци. — Но все пак може би има някакъв начин да му, ммм, пратим съобщение.
Тя повдигна вежди.
— Виж, това е идея, Анци. Добре, че поне един от нас разсъждава.
— Аха. Ами да идем тогава?
Излязоха през една от страничните слугински врати. Бяха с наметала, скрили под тях бронята и мечовете. Анци освен това носеше и две „острилки“, всяка в платнената й торбичка, едната вързана за оръжейния ремък, другата на колана. Можеше да измъкне граната и да я метне с торбата като камък с прашка. Това беше новото му изобретение и го бе упражнявал с камък в торбичката, докато го усвои прилично. Не беше чак сапьор, но се учеше.
Нищо не можеше да го разгневи повече от загубването на битка. Вярно, бяха прескочили трапа, докато доста от убийците бяха загинали, тъй че не беше поражение всъщност, но той така го чувстваше. Откакто се оттеглиха от армията, шепата малазански приятели бяха започнали да се чувстват като семейство. Не както в отделение, защото отделенията съществуваха, за да се бият, да убиват, да водят война, а това правеше войнишката сплотеност някак странна. Зацапана от грубостта, с крайностите в поведението, които те карат да чувстваш всеки миг живот като едно проклето чудо. Не, това семейство не беше същото. Всички се бяха успокоили донякъде. Отпуснали се бяха, оставили бяха гадното далече назад. Или поне така си мислеха.
Докато вървяха към имението на Кол и порутената къща зад него, Анци се опита да се върне назад към онова време, когато нямаше нищо общо с този живот, когато беше само един мършав кривокрак дребосък във Фалар. Странно, вътрешният му образ за онова десетгодишно хлапе запазваше проклетия мустак, а беше адски сигурен, че все още не му беше пораснал, но спомените бяха объркана работа. Гмеж от образи, пришити един към друг с измислен боклук, тъй че онова, което всъщност си беше точно толкова хаотично време, колкото сегашното, изведнъж започваше да прилича на разказ, на история.
Умът в настоящето жадуваше да разказва собственото си минало, всеки ум — историк на самия себе си, а откога можеше да се разчита на историците за каквото и да било? „Да, виж Дюйкър. Завърта разказа чудесно, онзи за Колтейн и Кучешката верига. Сърцераздирателно, но тия истории винаги са най-хубавите, защото карат човек да го чувства — след като толкова много в живеенето означава да избягваш да чувстваш каквото и да било. Но истинско ли беше всичко това? Да, Колтейн беше убит наистина. Армията беше разбита точно както го казва той. Но всичко останало? Всичките подробности?“
„Няма начин да се разбере. Но пък това всъщност е без значение в края на краищата, нали?“
„Точно като личните ни истории. Кои бяхме, какво правехме. Разказът продължава, докато не спре. Внезапно, като поет дъх, който повече не издишваш.“
„Край на историята.“
Детето с мустака го гледаше — там, вътре в главата му. Навъсено, подозрително, недоверчиво може би.
„Мислиш си, че ме познаваш ли, старче? Нищо не знаеш ти, а това, което си мислиш, че помниш, няма нищо общо с мен. С това как аз мисля. С това, което аз чувствам. По-далече си от мен дори от тате, онзи нещастен, сърдит на живота тиран, когото никой от нас не можеше да разбере, нито ти, нито аз, нито дори той самият. Може би той не е нас двамата, но и ти не си той.“
„Старче, объркан си също като мен и не се преструвай, че не е така. Изгубил си се в живота… докато смъртта не те намери.“
Е, точно затова обикновено избягваше да мисли за миналото си. По-добре да си остане непипано, скрито, заключено в някой сандък и избутано през борда, за да потъне в дълбините. Проблемът беше, че се налагаше непрекъснато да изгребе някои неща обратно. Войнишкото мислене например. Да намери отново гадния остър ръб, трудния поглед към нещата. Липсата на колебание.
Галоните ейл не помагаха. Само подхранваха унинието му, усещането му, че е твърде стар вече, твърде стар за всичко онова.
— Богове на бездната, Анци, чувам те как скърцаш със зъби от три крачки. Каквото и да е, вкусът му май е ужасен.
Той примижа и я изгледа кръвнишки.
— Да подскачам от радост по тая проклета улица ли очакваш? Белята, в която сме се набутали, е адски гадна, Пик.
— Имало е и по-лошо…
— Не. Щото когато се изправяхме пред по-лошо, бяхме готови за него. Бяхме тренирани да се справяме с него. Спипаш го за гърлото и му изтръгнеш животеца. — Замълча, изплю се на паважа и продължи: — Почвам да разбирам какво значи „пенсия“ всъщност. Зарязахме всичко и сега драпаме да си го върнем, само че е шибано далече. Шибано далече!
Тя не отвърна, а това му подсказа, че знае, че е прав; че изпитва същото.
Жалка утеха.
Стигнаха до имението на Кол и завиха към задната стена. Пътят от кръчмата „При К’рул“ вече беше като мъгла в ума му, толкова без значение, че не си струваше да мисли за него. Не беше различил нито една фигура сред тълпите по улиците. Бяха ли ги проследили? Наблюдавали? Може би.