— Дъх на Гуглата, Пик, не гледах дали събрахме псета да душат по нас. Разбираш ли ме?
— Има — отвърна тя. — Двама. Дребни бяха, не истински убийци, само псетата им, както каза. Държат се на разстояние — вероятно са ги предупредили да се пазят от нас. Съмнявам се, че ще ни последват в гората.
— Няма — съгласи се Анци. — Ще надушат засада.
— Точно. Тъй че забрави за тях.
Поведе го през гъсто обраслата горичка зад имението. Неравният терен под дърветата беше затрупан с боклук, но боклукът бързо изчезна, щом влязоха в сенчестия шубрак. Явно малко хора държаха да се заглеждат в къщата Финнест и да усетят ледения й поглед върху себе си. Вниманието от страна на нещо толкова ужасно като тази тъмна сграда не беше никак желано.
Трийсетина колебливи крачки — и зърнаха черните стени от камък и дърво, набръчканата олющена фасада, кепенците, потъмнели като изгнила тръстика. Никаква светлина. Увивни растения навсякъде, изпълзели по неравния, обграден с нисък зид двор. Малкото дървета вътре бяха криви и усукани, без листа и с оголени като кости корени.
— Повече буци, отколкото предния път, когато бях тук — подхвърли Пикър, докато вървяха към портата.
— Явно не липсват тъпаци, които се опитват да влязат — изсумтя Анци. — Мислят, че ще намерят имане…
— Тайни пътечки към силата — добави тя. — Магически вещи и прочие боклук.
— И вместо това — гроб. — Анци се поколеба при портата, погледна Пикър. — Може и ние да свършим така.
— Стой на пътеката, това е номерът. Върви след мен.
Той тръгна след нея по тясната лъкатушеща пътечка с разкривени каменни плочи. Толкова близо, че неволно я настъпи по петата и тя за малко да залитне. Пикър го изгледа злобно през рамо и продължи напред.
Това, че не забеляза нищо опасно, само натегна още повече нервите на Анци. Пикър вдигна облечената си в ръкавица ръка, сви я в юмрук и след кратко колебание удари силно по черното дърво. Звукът отекна, сякаш от другата страна ги очакваше бездна.
Зачакаха. Всички градски шумове бяха заглъхнали, все едно че нормалният свят е престанал да съществува. А може би неспирният устрем на живота там, извън тази гора, нямаше никаква връзка с гротескното натрапване от друго селение, надвиснало над тях.
Изтекоха десетина мига. Пикър вдигна ръка да почука отново.
Щракването на резе глухо отекна през дебелото дърво и след миг вратата изскърца и се открехна.
Паран беше говорил за обитателя на къщата Финнест, ужасното немъртво същество, някогашния Джагът, но Анци го виждаше за първи път. Висок (богове, колко мразеше високи неща!), мършав, но все пак с едър кокал, облечен в дълга раздрана черна ризница. Главата беше гола, с безцветна коса, провиснала на парцали от късовете оцеляла кожа — видимото от скалпа беше покрито с белези, а на едно място нещо беше пробило черепа и в дупката се виждаше тъмно петно, сякаш мозъкът на привидението просто се беше стопил и бе изсъхнал. От ужасното лице стърчаха бивни, очите тънеха в дълбоки сенки. Анци не беше никак убеден, че тази злокобна среща ще протече по някакъв що-годе благоразумен начин.
— Господарю Раест — каза Пикър и се поклони. — Аз съм приятелка на Гъноуз Паран. Ако си спомняте, срещнахме се…
— Знам коя си, ефрейтор Пикър — отвърна съществото с дълбок отекващ глас.
— Това е сержант Анци…
— Какво искате?
— Трябва да намерим Гъноуз Паран…
— Няма го тук.
— Трябва да му изпратим съобщение.
— Защо?
Пикър погледна Анци.
— Ами, малко е сложно за разказване… Може ли да влезем?
Мъртвите очи на Раест се задържаха върху нея. После той попита:
— Очаквате ли да ви сервирам и нещо освежително?
— Ъъъ, не, не е необходимо.
Джагътът отстъпи назад.
Пикър се промъкна покрай него и след няколко стъпки спря. Анци се закова зад нея. Стояха в сводесто преддверие с под от груб черен камък. Срещу входа имаше двукрила врата и тесен коридор надясно и наляво. Въздухът беше сух и топъл, миришеше на прясно обърната пръст — това напомни на Анци за мазето под кръчмата „При К’рул.“
— Гробове ли копаете? — попита той и веднага се изруга наум; помъчи се да не обръща внимание на бесния поглед на Пикър.
Раест тръшна вратата и се обърна към тях.
— Какви видове освежителни очаквахте, сержант Анци? Боя се, че нямам нищо заровено в къщата. Стига да желаете обаче…
— Не, не, всичко е наред — прекъсна го припряно Пикър.
Анци можа само да кимне в съгласие. Устата му беше пресъхнала, езикът му беше залепнал за небцето като парче щавена кожа. И имаше нужда да си опразни мехура, но идеята да пита за тоалетна изведнъж му се стори толкова уместна, колкото да заплаши Раест да му даде всичките си пари.