Раест ги огледа мълчаливо, после рече:
— Заповядайте след мен, щом се налага.
Мокасините му застъргаха по грапавия под, когато закрачи към двукрилата врата, ризницата му подрънкваше. Той бутна вратата и я отвори.
Влязоха в помещение с каменно огнище точно срещу входа, в което уютно трепкаха пламъчета, с два стола с високи гърбове от двете страни, върху дебела тъкана черга със загадъчни геометрични шарки, едва видими в царящия сумрак. Стените от двете страни бяха покрити с големи гоблени, единия явно с малазански произход — унтски може би, предвид сюжета (някакво древно дворцово събитие с отдавна забравен смисъл, но несъмнено свързано с дома Паран); другият беше местен и изобразяваше сцена от Лунната нощ — когато Лунният къс се бе спуснал и бе забърсал най-високите сгради в града; когато дракони се бяха сражавали в нощното небе, а самият Раест се бе опитал да щурмува Даруджистан. Фокусът на изображението бяха драконите: единият черен със сребриста грива, а другият — тъмен бронз или кафяво. Биеха се във въздуха, впили нокти и челюсти един в друг, на фона на основата на Лунния къс и силуетите на покриви и кули, всичко в изящна рамка с Велики гарвани в полет.
— Не е зле — промърмори Пикър, щом хвърли око на творбата.
Анци изсумтя. Нямаше навик да се захласва по произведения на изкуството, освен колкото да разпознае какво изобразяват. Лично той не можеше да си представи по-безполезен талант и беше благодарен на боговете, че не е прокълнат с нещастието на творчеството. Повечето му спомени за велики събития, на които се бе оказвал свидетел, включваха вцепенени хора и студени трупове и за него това бе напълно достатъчно. Изобщо не му беше хрумвало, че може да е толкова необикновено.
Раест махна към двата стола.
— Седнете. — В тона му почти не се долавяше покана. Двамата седнаха, като извъртяха столовете си срещу него, а той продължи: — Обяснете ми, ако обичате, как точно смятате да изпратите съобщение на Гъноуз Паран.
— Представа нямаме — отвърна му с мазна усмивка Пикър. — Надявахме се, че вие може да имате някои предложения.
— Имам много предложения — каза Раест. — Но нито едно не е свързано с молбата ви.
Анци бавно присви очи, но си замълча.
Пикър отвори уста няколко пъти, прекъсвайки низ от възможни отговори. Това няколкократно зяпване напомни на Анци за риба в мрежа на дъното на лодката на татко му. „Освен ако не съм си го измислил току-що. Може да съм виждал риба в друга лодка. Как може да съм сигурен? Как може да…“
— Хрумва ми една възможност — каза Раест. — Подозирам обаче, че ще е необходимо някой от вас да борави с Драконовата колода. Или поне да притежава потенциал за това.
— Разбирам — отвърна Пикър. — Е, забърсвала съм няколко пъти Колодата.
— Вие сте илюстратор на колоди?
— Какво? О, не, не това забърсване, с четката. Искам да кажа, попадали са ми няколко пъти в ръцете.
— А този контакт да ви е нанасял увреждания, ефрейтор Пикър?
— В какъв смисъл увреждания?
— В смисъл, да не би да сте луда в момента?
Тя скочи от стола.
— Чакай малко. Как, в името на Гуглата, мога да знам дали съм луда, или не съм?
— Точно — каза Раест и зачака.
Анци изръмжа:
— Пик!
Тя се извърна към него и викна ядосано:
— Сега пък какво, Анци?
— Този кучи син се будалка с нас.
Тя се облещи, после отново се обърна към джагъта.
Той само сви рамене.
— Всеки иска да се позабавлява от време на време, при подходящ повод. Компанията е рядкост напоследък.
— И затова се отнасяш с нея като с парцал ли? — сопна се Анци. — Мислиш ли, че може да има връзка между двете, дъртак такъв?
— Като с парцал? Не мисля. По-скоро с… дружелюбно презрение.
— Ще трябва да понаучиш някои неща за хората, джагът.
— Несъмнено, сержант Анци. Уви, не съм склонен да полагам някакво усилие в тази посока.
— О? А в коя посока полагаш усилия?
— Като открия такава, ще ви уведомя, стига да се окаже от интерес — било за мен, било за вас, разбира се. Междувременно, нямам представа дали е възможна комуникация с Гъноуз Паран. Може би, ако ме осведомите за настоящата ви криза, бих могъл да се окажа способен да ви съдействам по някакъв начин, който не включва прибързани отчаяни действия, които в крайна сметка биха ми причинили неудобства.
— Гуглата да не дава да го правим — изръмжа Анци.
— Гуглата не е този, който ще ми забрани каквото и да било — изтъкна Раест.