— Хм. Направо страхотно. Минутка само, може ли?
Извлече от паметта си миловидното лице на капитана и се помъчи да го закрепи пред вътрешния си взор. „Гъноуз Паран, обърни ми внимание. Капитане, където и да си. Аз съм ефрейтор Пикър, в Даруджистан. Гъноуз, трябва да говоря с теб.“
И ето, че го видя — ограден в рамка, като в карта от Драконовата колода. Видя, че е в униформата на малазански войник, какъвто беше някога — споменът й ли беше това, слят с образа от последната им среща? Но не, изглеждаше по-стар. Изглеждаше пребит и мръсен. По кожения му елек имаше петна засъхнала кръв. Пушеци и разруха се виждаха зад него, изпепелени останки от хълмиста орна земя, пространства, очертани от ниски каменни зидове, но без никаква зеленина. Стори й се, че вижда и трупове по тази мъртва земя.
Погледът на Паран сякаш се изостри и се втренчи в нея. Устата му замърда, но до ушите й не стигаше никакъв звук.
Гъноуз! Капитане… слушай, просто се съсредоточи върху мен.
— … не е времето, ефрейтор. Дебаркирахме в ужасна бъркотия. Но чуй, ако можеш да ги известиш, опитай се. Предупреди ги, Пикър. Предупреди ги да внимават. Двама убийци…
Капитане… Някой се домогва към храма — храма на К’рул. Някой се опитва да ни убие…
— … джистан може да се погрижи за себе си, Пик. Барук знае какво да направи — доверете му се. Трябва да откриете кой го иска. Говори с Круппе, говори със Змиорката. Но чуй — предай предупреждението ми, моля те.
Да го предам на кого? За кого говориш, капитане? И защо Круппе?
Образът се разпадна и тя усети, че нещо като нокти се впива в ума й. Изпищя и понечи да се дръпне, да се изтръгне. Ноктите потънаха още по-надълбоко и Пикър изведнъж осъзна, че в тях има воля, има злост. Нещо беше дошло и я искаше.
Тя изпищя и се понесе напред, завличаха я навътре в някакъв въртоп от лудост, в зейналата паст на нещо огромно и гладно, нещо, което искаше да се храни с нея. Да се храни дълго и дълго, докато душата й не свърши погълната, докато нищо не остане от нея.
Натиск и тъмнина отвсякъде, разкъсваха я.
Сред целия този безумен хаос усети и долови със слуха си появата на трето същество, сила, която заплува като звяр към нея… усети студения поглед над себе си и някакъв глас зашепна наблизо: „Не тук. Не сега. Имаше торкви някога, които носеше. Имаше дълг, все още неизплатен. Не сега. Не тук.“
Звярът връхлетя.
Онова, което държеше Пикър, онова, което вече бе започнало да се храни с нея, изведнъж изрева от болка и ноктите се изтръгнаха, и замахнаха срещу новия нападател.
Въздухът затрепери и се разнесе грохот, щом двата левиатана се счепкаха в безмилостната си битка.
Нищожна, забравена, мъничка като мравка, Пикър запълзя надалече, изцеждащият се от съществото й живот заоставя след нея пурпурна диря. Плачеше и трепереше, обезумяла от ужас. Съществото, в чиято храна се беше превърнала, бе толкова… упорито, така ужасно… безразлично. Към онова, което беше тя, към правото й над собствения й живот. „Душата ми… душата ми беше… храна. Нищо повече. Бездната да ме вземе…“
Трябваше да намери изход. Хаосът около нея кипеше и тръпнеше в сблъсъка на двете необятни сили там зад нея. Трябваше да каже на Анци неща, важни неща. Круппе. Барук. И може би най-важната подробност от всички. Когато бяха влезли в Къщата, беше видяла, че двете тела, които лежаха на пода при последното й посещение, ги нямаше. „Изчезнали. Двама убийци, каза Паран.“
„А едната беше Воркан.“
„Тя е в града. В града е, Анци…“
„Съсредоточи се! Стаята. В кулата… намери стаята…“
Пълзеше и плачеше.
Изгубена.
Раест издърпа на стълбището изпадналата в несвяст Пикър и Анци кресна:
— Какво й направи?!
— Уви — въздъхна джагътът и се отдръпна, докато Анци коленичеше до нея. — Предупрежденията ми за рисковете се оказаха недостатъчни.
Анци пипна челото на Пикър и изръмжа:
— Тя е леденостудена!
— Но сърцето й още се бори — отвърна Раест.
— Ще се върне ли? Раест, проклет да си, ще се върне ли?
— Не знам. Говореше. Преди ситуацията да се… промени. Предполагам, че говореше с Гъноуз Паран.
— Какво каза?
— Въпроси най-вече. Успях обаче да доловя едно име. Круппе.
Анци изръмжа. Пак пипна челото й. Малко по-топло? Може би: или пък този път просто го очакваше и не беше толкова стъписващо.