— Помогни ми да я свалим по стълбите.
— Разбира се. А сега, в замяна на помощта ми, ще ти кажа какво искам от теб.
Анци го погледна вбесен.
— Не може да го казваш сериозно.
— Съвсем съм сериозен, сержант Анци. Искам котка.
„Котка?“
— За ядене?
— Не, за домашен любимец. Ще трябва да е умряла котка, разбира се. Е, позволи ми да хвана краката й, а ти я хвани за ръцете. Може би ако полежи малко пред огнището, ще се съживи.
— Мислиш ли?
— Не.
Всичко това беше негова идея, а виж сега какво стана.
— Пикър — зашепна Анци. — Съжалявам. Толкова съжалявам…
— Бяла — каза Раест.
— Какво?
— Бяла котка. Умряла бяла котка, сержант.
„О, да, Раест. Натъпкана с проклетии, проклет кучи сине. Мамка му, вече сме двама. Вече сме само двама…“
— Никога не се пазари с мъртвите. Те искат това, което имаш, и ще ти дадат каквото имат, за да го получат. Твоят живот срещу тяхната смърт. Но понеже са мъртви, разбира се, животът, който сграбчат, накрая просто се изплъзва между костеливите им пръсти. Тъй че и двамата губите.
— Твърде щедро от твоя страна, Хинтър — отвърна Барук. — Всъщност не помня да беше толкова разговорлив, когато говорихме последния път.
Привидението стоеше в рамката на вратата на кулата.
— Борбата, пред която съм изправен, е между желанието ми да стегна призрачните си пръсти около гърлото ти, Висши алхимико, и да предложа услугите си на този хубав град. Трябва също така да се отбележи, че завръщането на Тирана също би сложило край на ограничената свобода, която притежавам, защото бързо ще бъда поробен. И тъй, личният интерес и алтруизмът може и да не са добри съюзници, но все пак са достатъчно, за да надмогнат естествените ми убийствени подтици.
— Дебатът е теоретичен — отвърна Барук, сплел пръсти и отпуснал длани на корема си, — тъй като нямам никакво намерение да се доближавам в смъртоносния ти обсег. Не, ще си остана тук, в двора.
— Толкова по-добре — отвърна Хинтър. — Не съм си отупвал прахта от столетия.
— В града има сили — каза след кратко мълчание Барук. — Страховити, непредсказуеми сили. Тази заплаха…
— Стига с това — прекъсна го Хинтър. — Много добре знаеш, че всички тези същности са в града, защото ти ги покани, Висши алхимико. А колкото до другите, които са на път, малко от тях ще те изненадат. Те са… необходими. Тъй че край на твоето лицемерие.
— Не всичко, което иде насам, е мое дело — възрази Барук. — Знаеше ли, че лейди Енви и сестра Спайт са тук в момента? Дъщерите на Драконъс не бяха канени, не и от мен поне. Не стига едната, но двете… — Той поклати глава. — Боя се, че ще превърнат целия град в димяща купчина пепел, ако им се даде шанс.
— Тогава направи нещо, за да не се случи това — подхвърли Хинтър небрежно.
— Някакви предложения?
— Никакви.
— Някоя от тях да те е посетила?
— Злоупотребяваш с алтруизма ми, Висши алхимико. Е, добре, лейди Енви ме посети, естествено, и то неведнъж.
— Тя знае ли, че сестра й е тук?
— Вероятно.
— Какво иска Енви, Хинтър?
— Това, което е искала винаги, Висши алхимико.
Барук изсумтя ядосано:
— Не може да го има.
— Тогава те съветвам да посетиш сестра й. Тя пребивава на борда…
— Знам къде е, благодаря. А да си чул за онзи самозван Върховен жрец на Сакатия бог, който сега клечи в един изоставен храм на Финир? И ръководи паство, което се разраства с всеки ден?
— Не съм. Но изненадан ли си?
— Падналия бог е крайно нежелано усложнение.
— Наследство от замесване с неща, които все още не са напълно разбрани — разбира се, всички онези самонадеяни чародеи заплатиха с живота си, което попречи на всички други да наложат наказанието, което наистина заслужаваха. Подобни неща са крайно обезсърчителни, не мислиш ли?
Барук присви очи към призрака на прага.
След миг Хинтър махна с безплътната си ръка.
— Толкова много… наследства.
— Разбрах, некроманте. Както виждаш обаче, не се измъквам от отговорност.
— Вярно, иначе отдавна щеше да си в обсега ми. Или щеше да си избрал по-ловко измъкване, като твоите колеги… магове в Кабала, в нощта, когато Воркан закрачи в сенките.
Барук го зяпна изненадано, след това въздъхна.
— Винаги съм се чудил на неочакваната некадърност, проявена от приятелите ми в онази нощ. Вярно, уменията на Воркан бяха… са… впечатляващи. — Замълча за миг. — Хинтър, а Воркан посещавала ли те е?
— Не. Защо да го прави?
Барук изведнъж се смрази.
— Тя не направи никакъв опит да… обсъди с мен каквото и да било в онази нощ.
— Може би е знаела как ще реагираш.
— Както трябва да е знаела и за Дерудан.