— Несъмнено.
— Но другите…
Хинтър не отвърна.
Барук усети, че му призлява. Нещата в този град ставаха твърде сложни. О, давал си беше сметка, че вървят по много тесен мост, със зейнала бездна долу, шепнеща тихи подкани за поражение. Но отсрещният край сякаш все се смаляваше, отдалечаваше се и почти се губеше в мъглите. И всяка стъпка, която той правеше, изглеждаше все по-слаба от предишната, сякаш педята здрава опора под него всеки момент щеше просто да рухне в прахта.
Можеше да разбере другите в Кабала и тяхното внезапно, съвършено измъкване, което представляваше Воркан. И помнеше хладната закана в очите й в онази нощ преди толкова време — все още го терзаеше лекотата, с която бе извършила предателството си, все едно договорът, предложен от Малазанската империя, просто й предлагаше оправдание да извърши нещо, което винаги е искала: да избие всички други магове в Кабала.
Можеше да я попита защо, но Воркан не обсъждаше действията си с никого. Нищо не му дължеше и това не беше се променило.
— По-добре да си ходиш вече — каза Хинтър.
Барук примига.
— Защо?
— Защото мълчанието ти ме отегчава.
— Моите извинения, Хинтър — отвърна Барук. — Само още едно последно нещо и после наистина ще си ида. Рискът да бъдеш поробен е много реален и не зависи от действителното завръщане на Тирана — в края на краищата в града има агенти, които вече работят за това тъмно възкресение. Могат като нищо да решат…
— А ти допускаш ли, че може да успеят, Висши алхимико?
— Това е възможност, Хинтър.
Призракът помълча малко, после попита:
— Твоето решение?
— Бих изпратил един от своите наблюдатели, Хинтър. Да вдигне тревога, ако се посегне на теб.
— Предлагаш да се намесиш в моя полза ли?
— Да.
— Приемам, но при условие, че това не ме задължава към теб.
— Разбира се.
— Предпочиташ по-скоро да останеш… неутрален и това го разбирам. По-добре това, отколкото мен като враг.
— Ти някога беше изключително могъщ чародей…
— Глупости. Бях посредствен и фатално непредпазлив. Все пак никой от двама ни не би предпочел да служа на крайно жалка кауза. Изпрати наблюдателя си, тогава, но ми дай името му, за да не приема неподходящия слуга.
— Чилбаис.
— О. Него ли?
На връщане към имението си Барук си припомни самотната си среща с Воркан няколко нощи след пробуждането й. Беше влязла в стаята с обичайната си котешка пъргавина. Раните, които бе понесла, отдавна се бяха изцерили и тя си беше намерила нови дрехи, широки и изящни, които изглеждаха в пълно противоречие с избраната й професия.
Беше застанал до камината й я удостои с лек поклон, за да прикрие внезапно обзелия го трепет.
— Воркан.
— Не се извинявам — заяви тя.
— Не съм ти искал извинения.
— Имаме проблем, Барук. — Тя се приближи, наля си вино и се обърна отново към него. — Не е въпросът да се опитваме да го предотвратим — не можем да спрем това, което предстои. Проблемът е в каква позиция ще сме в този момент.
— Искаш да кажеш, да си осигурим дълго оцеляване.
Изгледа го с бегла усмивка.
— Оцеляването ни не е под въпрос. Тримата, останали в Кабала, ще сме необходими. Както бяхме някога и както ще бъдем отново. Говоря по-скоро за нашето, да го наречем, ниво на удобство.
В Барук припламна гняв.
— Удобство? Колко струва то, ако не сме свободни?
— Свободата е най-шумно изразяваната претенция сред безделниците — изсумтя тя. — И нека да си го признаем, Барук, ние сме безделници. А сега изведнъж — край на безделието. Трагедия! — Погледът й стана по-твърд. — Смятам да остана в привилегированото си положение…
— Като Майстор на Гилдията на убийците? Воркан, няма да има нужда от такава гилдия, няма място за нея.
— Остави Гилдията. Не ме интересува Гилдията. Тя изпълняваше функция на града, бюрократичен механизъм. Дните й на живот бързо се смаляват.
— Затова ли отпрати дъщеря си?
В очите й припламна раздразнение и тя извърна поглед.
— Личните ми причини не са твоя грижа, Висши алхимико. — Тонът й добави: „И това изобщо не е твоя работа, старче.“
— Каква роля тогава предвиждаш за себе си в този нов Даруджистан? — попита Барук.
— Тиха — отвърна тя.
„Да, тиха като усойница в тревата.“
— До момента, в който видиш възможност, предполагам.
Тя изпи виното и остави бокала.
— Значи се разбрахме.
— Да, предполагам.
— На всяка цена предупреди Дерудан.
— Ще го предупредя.
И тя напусна.
Споменът остави горчив вкус в устата на Барук. Знаеше ли тя за другите сливания, които бързо се приближаваха към Даруджистан? Интересуваше ли я изобщо? Е, не само тя можеше да е пестелива с думите. Едно обаче бе успял да долови в онази нощ на убийство преди години: Воркан по някакъв начин беше предвидила какво предстои. Още тогава бе започнала да се подготвя… за да осигури собственото си ниво на удобство. Изпрати дъщеря си извън града, извади я от Гилдията. „И наложи своята версия на милост над другите в Кабала. Ако бе успяла да се наложи, сега щеше да е единствената останала жива.“