Тя стои там, дългата й коса искри, лицето й е недокоснато от слънце и вятър, очите й са съвършено отражение на виолетовите цветове, украсили стените. Той вижда през белия лен на роклята й, погледът му достига до тялото й, закръглеността, извивките и гънките на естетично съвършенство — онези форми и линии, които шепнат своя таен език, за да пробудят страст у един мъж.
Всяко сетиво, знае той, е път към сърцето.
Лейди Енви го наблюдава и той с наслада се оставя да го прави, докато и той самият на свой ред я обгръща с поглед.
Могат да обсъдят Сегюле — мъртвите в буретата, живите, служещи в това имение. Могат да разсъдят за всичко, което долавят, че бързо се приближава. Може да й заговори за своя гняв, за притаеното му гибелно желязо, толкова студено, че може да те изгори при допир — и тя може да види истината за това в очите му. Тя може да се зарее из тази скромна градина, връхчетата на пръстите й да погалват тръпнещи цветчета и да говори за страсти, така дълго сдържани, че е станала почти безчувствена за хилядите корени и пипала, заплели се из тялото и душата й, а той навярно ще я предупреди за опасностите, които представляват те, за риска от провал, пред който е длъжна да се изправи и всъщност да приеме — а тя ще въздъхне, ще кимне и ще разбере много добре, че й е заговорил с благоразумие.
Закачливият флирт, зяпналата самообсебеност, всички начини, по които тя се забавлява, щом се увлече със смъртните на този свят, не придружават лейди Енви в тази градина. Не и с този мъж, който я очаква. Фишер кел Тат не е млад — а имало е времена, когато тя се е чудила дали изобщо е смъртен, макар че никога не би ровила в търсене на истината — а той съвсем не е богоподобен с физическо съвършенство. Дарбите му, ако тя може да ги изреди така бездушно, включват гласа му, гения му с лирата и с още десетина други странни инструменти, и ума зад очите му, ум, който вижда всичко, който разбира твърде много от онова, което вижда, който също така съзнава значимостта на всичко, което остава и завинаги ще остане скрито — да, ума зад очите и всеки смътен намек, който той издава, за да разкрие нещо от този ум, неговата наблюдателност, неговата смайваща способност за състрадание, която само озлобени глупци биха нарекли слабост.
Не, с този мъж тя няма да се подиграе — не може всъщност.
Могат да обсъдят много неща. Но вместо това стоят, очите им се срещат, а сумракът наоколо се сгъстява, с всички свои мириси и тайни.
Щурмувай бездната и захвърли в нея с един замах гмежта от слисани богове! Небето с пукот се разтваря от ден в нощ, а сетне се пропуква отново, оголва плътта на пространството и кръвта на времето — виж как се раздира и виж как плиска лъскави червени капчици умиращи звезди! Моретата врят, а земята дими и се стапя.
Лейди Енви е намерила любовник.
Поезия и страст, гръм и мълнии, и — о, това ако не е тайна, която да накара главорези и безмозъчни тъпаци да вият в нощта.
Намерила е любовник.
Любовник.
— Сънувах, че съм бременна.
Торвалд спря на вратата и се поколеба съвсем малко по-дълго от допустимото, преди да каже:
— Ами, страхотно!
Тисера го погледна озадачено иззад масата, отрупана с последната керамика за деня.
— Нима?
— Абсолютно, скъпа. Можеш да преживееш цялата му мизерия, без да е истинско. Мога да си представя въздишката ти на облекчение, когато си се събудила и си разбрала, че е само сън.
— Е, със сигурност си представих твоята, скъпи.
Той влезе, седна и изпружи крака.
— Става нещо странно.
— Беше просто мимолетна лудост — каза тя. — Няма нужда да се притесняваш, Тор.
— Имах предвид имението. — Той се потърка по челото. — Кастеланът прекарва цялото си време в смесване на отвари за болести, каквито никой няма, а и да ги имаха, лековете му най-вероятно щяха да ги убият първи. Двамата пазачи на двора не правят друго, освен да хвърлят кокалчета, а това едва ли е нещо, което човек би си помислил, че ще правят ренегати Сегюле, нали? И сякаш това не е достатъчно шантаво, ами Скорч и Леф всъщност поемат отговорностите си сериозно.
Тук вече тя изсумтя.
— Не, наистина — настоя Торвалд. — И мисля, че знам защо. Те я надушват, Тис. Странността. Господарката отива в Съвета и си иска мястото и никой не гъква дори — поне така го чух от Кол, — и човек би си помислил, че вече ще има посетители от различните фракции в Съвета, всеки ще се опитва да откупи съюза й. Но… нищо. Никой. Това нормално ли е?
Тисера го гледаше съсредоточено.
— Не обръщай внимание, Тор. На всичко това. Задачата ти е проста — остави го така.
Той вдигна очи към нея.
— Бих го направил, повярвай ми. Само че всичките ми инстинкти са пламнали — сякаш някоя проклета нажежена до бяло кама е надвиснала зад гърба ми. И не съм само аз. Скорч и Леф също. — Стана и закрачи нервно из стаята.