— Не съм почнала вечерята още — каза Тисера. — Ще се забавя. Защо не прескочиш до хана „Феникс“ за халба-две? Да поздравиш Круппе, ако го видиш.
— Какво? О. Добра идея.
Той излезе. Тя изчака минута да се увери, че не е намерил повод да се откаже, после отиде до един от малките капаци на пода, дръпна резето, бръкна вътре и извади Драконовата колода. Седна до масата и грижливо издърпа покривката от еленова кожа.
Беше нещо, което правеше рядко напоследък. Имаше достатъчно усет, за да разбере, че в Даруджистан се събират могъщи сили, които могат да подложат на риск всяко поле, което опита. И все пак Тисера, въпреки съвета си към Торвалд просто да не обръща внимание на тези неща, знаеше много добре, че инстинктите на съпруга й са твърде остри, за да ги пренебрегне с лека ръка.
— Ренегати Сегюле — промърмори, поклати глава и взе Колодата. Версията й беше на Барук, с няколко карти, добавени от нея самата, сред които и една за Града — в този случай Даруджистан — и друга… но не, за нея не искаше да мисли. Освен ако не се наложеше.
Обзе я трепет. Дървените карти бяха студени. Изобщо не се изненада, когато постави първата карта на спиралното поле и видя, че е Градът — познатите очертания привечер, с блясъка на сини огньове, издигащи се отдолу, всеки — като потънала звезда. Загледа се в картата, докато пламъците сякаш не заплуваха пред очите й, докато полумракът, който изобразяваше картата, не започна да се влива в света около нея, докато мигът не застина; времето се закова като забит в масата нож. Не търсеше бъдещето — прорицаването бе твърде опасно с всичките тези сливащи се сили — а настоящето. Същия този миг, всяка свързана нишка от паяжината, която обгръщаше сега Даруджистан.
Постави следващата карта. Върховен дом Сянка, Въжето, Покровителя на Убийците. Е, това не беше особено изненадващо предвид последните слухове. Все пак усети, че връзката е по-сложна, отколкото изглеждаше — да, Гилдията беше активна, беше се заплела в нещо по-кърваво, отколкото бе предвиждала. Лошо за Гилдията. Но пък Въжето никога не играеше една-единствена игра. Имаше други, под повърхността. Явното беше само було.
Третата карта изтрака на масата и ръката й не пожела да спре, метна следващата и още една след нея. Три тясно свързани значи. Три карти, които образуваха свое здраво изплетено гнездо. Обелиск, Войник на Смърт и Корона. Трябваше им рамка. Постави долу шестата карта и изпъшка. Рицарят на Мрак — смътен тропот на дървени колелета, хор от стонове, разнасящ се като дим от меча в ръцете на Рицаря.
И тъй: Въжето от една страна, Рицарят — от другата. Ръцете й трепереха. Бързо последваха нови три карти — друго гнездо. Крал на Върховен дом Смърт, Крал във Вериги и Десемврий, Господарят на Трагедията. Рицарят на Смърт като вътрешна рамка. Тя положи другия край и ахна. Картата, която й се искаше изобщо да не беше правила. Тиранът.
Затваряше полето. Спиралата беше довършена. Градът и Тиранът — в началото и в края.
Изобщо не бе очаквала такова нещо. Не беше търсила пророчество — мислите й се бяха съсредоточили върху съпруга й и върху паяжината, в която се бе оказал заплетен… не, не и пророчество, не и нещо толкова мащабно…
„Виждам края на Даруджистан. Духовете да ни спасят дано, виждам края на своя град. Това, Торвалд, е твоето гнездо.“
— О, скъпи мой — промълви тя. — В голяма беда си…
Очите й отново пробягаха към Въжето. „Ти ли си това, Котильон? Или Воркан се е върнала? Това не е просто Гилдията — Гилдията нищо не означава за нея. Не, зад това було има лица. Предстоят ужасни смърти. Ужасни.“ С рязък замах разпръсна картите, сякаш можеше с това да предотврати всичко, което предстоеше, да разкъса нишките и да освободи света за ново бъдеще. Сякаш бе възможно нещата да са толкова лесни. Сякаш изобщо съществуваше свобода на избор.
Покрай къщата изтрополи волска кола, разнебитените колела заклопаха по неравната настилка. Копитата на вола удряха бавно като траурна песен и до ушите й стигна дрънченето на верига, плясък и скърцане на кожа и дърво.
Зави колодата и я прибра в скривалището й. А после отиде при друго, направено от мъжа й — той навярно си беше мислил да го запази в тайна от нея, но това бе невъзможно. Тя познаваше всяка пукнатина по всяка дъска на пода в края на краищата и беше разкрила личното му скривалище само няколко дни след като го беше направил.
Вътре лежаха предмети, увити в синя коприна — коприната на Сините моранти. Плячка на Тор — зачуди се отново как и къде се е натъкнал на тях. Дори сега, щом коленичи над скривалището, можеше да усети бликащата магия, наситена и гъста като воня на гнило и мокро — магията на Рюз, ни повече, ни по-малко. Но пък можеше и да не е това. „Мисля, че това е Древен. Тази магия идва от Маел.“