— Ралик е оставил съобщение за мен. Иска да ме види.
Круппе повдигна вежди и положи усилие да се наведе над масата, но коремът му се изпречи на пътя и той се отпусна отново назад, притеснен за миг от може би поувеличилите му се габарити — но пък всъщност беше въпрос на ъгли, тъй че едно скромно изместване на перспективата и самообладанието му се възвърна, слава на боговете.
— Безусловно Ралик не желае нищо друго, освен да поздрави сърдечно своя отдавна изгубен братовчед. Тук, заявява Круппе, няма никакво място за притеснения.
— Показва колко малко знаеш — отвърна Торвалд. — Веднъж направих нещо ужасно. Ужасно, отвратително и зло. Уплаших го за цял живот. Всъщност, ако ме докопа, очаквам да ме убие. Защо според теб избягах преди всичко?
— Един многогодишен интервал — рече Круппе — отслабва всеки мост, докато рухнат от едно докосване, или ако не докосване, то от бесния удар на чук.
— Ще поговориш ли с него за мен, Круппе?
— Разбира се, ала уви, Ралик е направил нещо ужасно, ужасяващо и отвратително, и зло на бедния Круппе, поради което прошката е невъзможна.
— Какво? Какво ти е направил?
— Круппе ще измисли нещо. Достатъчно, за да вклини здраво лоста на убеждението, докато не му остане нищо, освен да се килне безпомощно и отчаян да потърси утеха в твоя посока. Трябва само да разтвориш широко обятия, скъпи приятелю, когато дойде реченият момент.
— Благодаря, Круппе, ти си истински приятел. — И Торвалд отпи яка глътка.
— По-истински не може и да бъде, няма лъжа, вярно е. Круппе, уви, не те благославя с формално въоръжение, връчено ти от Сините моранти — о, да беше Круппе там, да види тези необикновени, изключителни сиреч, почести! Сълти, мило девойче, не е ли време за вечеря? Круппе се гърчи от глад! О, и може би нова гарафа от реколта…
— Чакай малко — прекъсна го Торвалд Ном, присвил очи. — Какво в името на Гуглата знаеш за това, Круппе? И как? Кой ти го каза — никой не би могъл да ти е казал, защото първо на първо е тайна!
— Спокойно, моля, спокойно, прескъпи друже на Круппе. — Ново люшване на кърпата, приключило с бързо попиване, щом по челото му необяснимо защо изби пот. — Ами, слухове…
— Изключено.
— Тогава, ъъъ, предсмъртна изповед…
— Тепърва предстои да чуем една такава, да.
Круппе припряно пак избърса челото си.
— Източникът ми убягва в момента, Круппе се кълне! Ами че морантите не са ли в промяна…
— Те винаги са в проклета промяна, Круппе!
— Наистина. Тогава, да, вълнение сред Черните, доловили намеци за въпросния катехизъм, или беше инвеститура? Нещо религиозно във всеки случай…
— Беше дар, Круппе.
— Точно, а кой между всички хора повече е заслужил такова нещо от морантите? Ами че, никой, разбира се, и точно това го прави изключително, първо на първо, което повдига екзоскелетните вежди на Черни и несъмнено на Червени, Златни, Сребърни и Зелени, както и Розови — има ли впрочем Розови моранти? Круппе не е сигурен. Толкова много цветове, толкова малко празни кътчета в мозъка на Круппе! О, завърти колелото и да видим как изригва и блясва моравото в ярка увереност, и защо не? М-да, тъкмо Моравите моранти бяха тъй многословни и непредпазливи при това, макар и не чак толкова непредпазливи, че да разкрият каквото и да било на когото и да било, освен на Круппе и единствено на Круппе, Круппе те уверява. Всъщност толкова прецизно предпазливи в моравата си склонност към многословие, че самият спомен на Круппе за специфичния момент се е загубил — за тях и за самия Круппе. И да насиниш от бой някой Синкав — не казват. Круппе също! — И изстиска струя пот от кърпата си, на една страна, разбира се, което за нещастие съвпадна с пристигането на Сълти с платото с вечерята.
Така Круппе откри свойствата на цикличния перспираторен обмен, въпреки че последвалото този феномен наблюдение, че вечерята е леко попресолена, не бе прието никак добре, изобщо не беше прието добре.
Поразително, Торвалд бързо изгуби всякакъв апетит за бирата си и реши да напусне (невежливо при това) насред вечерята на Круппе.
Доказателство, че маниерите не бяха това, което бяха някога. Но пък те никога не са били, нали?
Напускаме припряно след бягството на Торвалд Ном обратно към обятията на жена му, навън в привечерта, когато всички пътеки са безпрепятствени, когато нищо от реалността не се натрапва с непреодолими прегради и възможно гибелни последици. В пристройката на една търговска къща долу на пристанището, в ателието на втория етаж над прашен склад с дървени стърготини на пода, където една благородна млада жена е възседнала някогашен крадец върху самотното тясно легло с тънък опърпан дюшек, а в очите й се разгръща мрак, разкрива се див и гол на мъжа — толкова суров, че го стъписва в миг на страх.