Да. Страх. В първия момент Кътър не можа да проникне през този безплътен мраз, не можа да открие нищо определено — онова, което разкриха очите на Чалис, бе поглъщащо, отчаяно плашещо, може би бездънно и неутолимо в жаждата си.
Беше забравила за него — това успя да види. В този миг той беше станал оръжие, на което тя се нанизваше, обзета от екстаза на забраненото, оживяла от измяната. Нанизваше се и се нанизваше, превърнала се в нещо самотно, безкрайно далече от обсега му и да, без съмнение тези рани бяха самонанесени, намекваха за насочено навътре презрение, навярно — дори отвращение.
Кътър не знаеше какво да мисли, но имаше нещо изкусително в това да си безлик, да си това оръжие — тази истина го прониза, тъмна като онова, което видя в очите й.
„Апсалар, от това ли се уплаши? Ако е то, разбирам те. Разбирам защо избяга. Направи го заради двама ни.“
С тази мисъл той се изви в дъга, простена и се изля в Чалис Видикас. Тя изохка, отпусна се над него. Пот върху пот, обгърнаха ги вълни топлина.
Никой не проговори.
Отвън чайките пищяха на гаснещото слънце. Викове и смях, приглушен от стени, смътният плясък на вълни по мръсния бряг, скърцане на скрипци — корабите товареха и разтоварваха. Светът отвън, какъвто си беше винаги.
Кътър вече мислеше за Сцилара, за това как сегашното тук бе някакъв вид измяна — не по-различна от измяната на самата Чалис. Вярно, Сцилара твърде често беше казвала, че тяхното е любов на взаимната изгода, необвързана от очаквания. Настоявала беше на тази дистанция и ако бяха имали мигове на неудържима страст в правенето на любов, то те бяха от егоистичния вид, бързо свършваха, след като и двамата се изразходят. Подозираше също така, че я е наранил — със спирането им в този град някаква част от него се бе постарала да заличи онова, което бяха имали на борда на кораба, сякаш със затварянето на една глава всяка нишка се прекъсваше и разказът започваше наново.
Но това бе невъзможно. Всички прекъсвания в житейския разказ имат по-скоро нещо общо с границите на онова, което може да се понесе във всеки един момент, с достигането на временно изтощение. Паметта не прекъсва; остава си като мрежа, повлякла се след теб с какви ли не странни неща, оплетени в навързаните й нишки.
Беше се държал нечестно, това я бе наранило и всъщност бе уязвило приятелството им. А сега като че ли бе отишъл твърде далече, твърде далече, за да може да се върне изобщо към онова, което вече разбираше, че е било скъпо, било е по-истинско от всичко, което имаше сега, тук под тази жена.
Казват, че бързо свършилото удоволствие тежи. Тялото на Чалис, проснато върху него, изведнъж му се стори по-тежко.
В своето мълчание Чалис от дома Видикас си мислеше за онази сутрин, за една от онези редки закуски в компанията на съпруга си. В изражението му беше имало лукаво веселие или най-малкото се долавяше лека насмешка, която правеше всеки негов съзнателен жест леко подигравателен, все едно че докато седяха така един до друг на масата, двамата просто играеха клиширани роли на благоприличие. И намираха сякаш някакво удобство в лекотата на взаимната си неискреност.
Подозираше, че задоволството на Горлас е свързано с намеса в интимните й занимания, сякаш го радваше да има някаква заслуга в бързото й пропадане в греха; че невъзмутимото му спокойствие всъщност е подкрепящо, нещо, на което може да се разчита, стабилен остров, на който може да се върне, когато бурята стане твърде яростна, когато гмуркането й в дълбините придобие облика на давене.
А това превръщаше тъй наречените й „интимни занимания“ само в продължения на собственичеството му. С притежаването й той бе свободен да гледа как я употребяват и злоупотребяват с нея другаде. Всъщност тя бе доловила между двамата сексуално напрежение, което го нямаше преди… което никога досега не го беше имало. Осъзна, че става по-желана за него.
Изглежда, беше избрал да върви по много тесен мост. Някаква част от нея в края на краищата си беше нейна — не принадлежеше на никой друг, каквото и да можеше да вярват — тъй че щеше в края на краищата да се води от собствените си решения, изборите, които правеше, щяха да служат на нея и на никой друг. Да, съпругът й играеше крайно опасна игра и като нищо можеше скоро да го разбере.
Беше й споменал, небрежно и мимоходом, за спречкване между Шардан Лим и Ханут Орр, нещо дребно, което скоро щяло да се оправи, разбира се. Но отношенията им напоследък били напрегнати и никой от двамата не искал да говори с него за това. Ханут Орр обаче споменал неволно за някои странни неща в няколкото им разговора насаме — любопитни, неприлични намеци, но все едно. Ясно било, че нещо е уязвило болезнената самоувереност на Орр, а тъкмо в това се криела вечната опасност да притежаваш подобна самоувереност — постоянната необходимост да се подхранва, за да не се спука под жилото на суровата реалност.