— Значи сега… би го направила? Да оставиш всичко? Имението, богатството? — Махна лениво към стаята. — За живот като това? Чалис, разбери: светът на повечето хора е малък свят. Има повече ограничения, отколкото можеш да си представиш…
— А ти мислиш ли, че при знатните е по-различно?
Той се изсмя.
Обзе я гняв и за да не замахне да го удари, тя започна да се облича.
— Типично — заговори Чалис и остана доволна от спокойния си тон. — Не би трябвало изобщо да се изненадвам. Простолюдието винаги си мисли, че на нас ни е лесно, че можем да правим всичко, да ходим където си поискаме. Че можем да угаждаме на всяка своя прищявка. Не мислят… — Обърна се рязко към него и видя как се разшириха очите му, щом долови гнева й. — Ти не мислиш, че хората като мен може да страдат.
— Изобщо не съм казал това…
— Ти се изсмя.
— Къде отиваш сега, Чалис? Връщаш се в дома си. В своето имение, където слугините ти ще се разтичат да те обгрижат. Където те очакват нови дрехи и накити. След дългата топла баня, разбира се. — Надигна се рязко. — Корабният дърводелец е стоял тук, в тази стая, защото не е имал къде да отиде. Това е било неговото имение. Временно, според прищявката на дома Видикас. И когато необходимостта да е тук се е изчерпала, си е отишъл, за да си намери друго място, където да живее — стига да има късмет. — Пресегна се за ризата си. — А аз къде ще отида сега? О, навън по улиците. В същите дрехи, с които дойдох тук, и това скоро няма да се промени. А довечера? Сигурно ще успея да изкрънкам още една нощ в хана „Феникс“. И ако помогна в кухнята, може да си спечеля храна, а ако Мийзи е в добро настроение — дори баня. Утре — същите предизвикателства на живота, същите въпроси „а по-нататък?“ — Обърна се към нея и видя как насмешливата ирония на лицето й бавно се стопява. — Чалис, не казвам, че си неуязвима на страдание. Ако беше, нямаше да си тук, нали? Говорех за ограничените светове. Те съществуват навсякъде, но това не означава, че са еднакви. Някои са адски по-ограничени от други.
— Ти имаше избор, Кътър. Повече избор, отколкото аз съм имала някога.
— Могла си да откажеш на Горлас, когато е поискал ръката ти.
— Нима? Е, това издава в теб нещо, което не се е променило — наивността ти.
Той сви рамене.
— Щом казваш. А по-нататък какво, Чалис?
Лекотата и безразличието, с които отхвърли аргумента й, я изумиха. „За него е все едно. Нищо не го засяга. Нито какво чувствам, нито как гледам на него.“
— Трябва да помисля — отвърна тя, вътрешно разколебана.
Той кимна, сякаш отговорът й изобщо не го изненада.
— Утре вечер трябва да се срещнем пак.
Той се подсмихна.
— Да си говорим?
— И за други неща.
— Добре, Чалис.
Някои мисли притежават плашещ инстинкт за самосъхранение. Знаят как да се крият дълбоко под други, да се носят невидими по същите течения, където могат да растат безпрепятствено, неоголени от никакво ужасено осъзнаване. Човек винаги може да ги усети, разбира се, но не е същото като да разровиш цялата мътилка, да ги измъкнеш и оголиш на суровата светлина, и да видиш как се разпадат на прах. Умът играе своята игра на „тука има — тука няма“, вечно развеселен от собственото си ловко подвеждане — всъщност точно така човек преживява обикновено, от един миг на друг, с безкрайната размяна на отрицания, самоуважение и бързи намигвания пред огледалото, докато вътрешните декларации и уверения кънтят с фалшивата си самоувереност и позьорска убеденост.
Може ли това да смути човек?
Чалис Видикас бързаше за дома си, макар и по обиколен маршрут, и от време на време параноята се надигаше и зашепваше на повърхността на мислите й.
Мислеше си за Кътър, за този мъж, който някога беше Крокъс. Мислеше си за значението на новото му име, за този нов мъж, когото бе намерила. Мислеше си също така (там, под повърхността) какво да прави с него.
Горлас щеше да разбере, рано или късно. Можеше да се конфронтира с нея, можеше и да премълчи. Чалис можеше да открие, че той го знае, едва след като влезеше някой следобед в ателието в пристройката и намереше посечения безжизнен труп на Кътър да я чака на леглото.
Знаеше, че е в капан — по начин, какъвто свободен човек като Кътър изобщо не можеше да разбере. Знаеше също така, че възможните изходи от този капан са ограничени, че всеки от тях е обвързан с жертви, загуби, изоставяния и нещо… окаяно. Да, това бе единствената дума за тях.
Окаяност. Вкуси отново думата, дълбоко там, в ума й. Замисли се дали всъщност е способна да живее с такова самонаказание. „Но защо? Какво бих могла да направя, че да ме накара да се видя така?“