„Живота на колко хора съм готова да унищожа, за да бъда свободна?“
Самият въпрос беше окаян — стъблото към блажения цвят на свободата. Да го сграбчи означаваше да изпита жилата на безброй бодли.
И все пак тя го държеше сега, попиваше болката, усещаше как хлъзгавата кръв напира и изтича. Държеше го здраво — за да усети, да вкуси, да разбере какво предстои… ако… „ако реша да приема това“.
Можеше да изчака Горлас да се задейства. Или можеше да удари първа.
Труп на леглото. Смачкана роза на пода.
Кътър не беше Крокъс — това можеше да го види много ясно, да. Кътър беше… опасен. Спомни си белезите, старите рани от нож, рани от меч дори навярно. Други, които можеше да са останали от стрели на лъкове и арбалети. Беше се сражавал, беше отнемал живот — Чалис бе сигурна в това.
Не беше някогашното момче. „Но този мъж, който е сега той… може ли да бъде използван? Дали би мигнал изобщо, ако го помоля?“
„Дали да го помоля? Скоро? Утре?“
От така оголени мисли човек наистина може да потръпне в ужас. Но тези мисли бяха подмолни, много под повърхността. Свободни бяха да си текат, свободни да се завихрят там долу, невидими, откъснати сякаш от цялата реалност. Но не бяха, нали? Откъснати от цялата реалност.
О, да, не бяха.
Може ли това да смути човек?
В пристъп на неизмеримо задоволство Баратол Мекхар натресе юмрук в лицето на мъжа и той изхвърча през вратата на ковачницата. Баратол пристъпи след него и тръсна пламналата си от болка ръка.
— Ще си платя годишните такси с удоволствие, когато Гилдията ме приеме за член — рече спокойно. — Колкото до искането на пари, докато ми отказват правото да си върша занаята, е, току-що получи първото ми вложение.
С разбит нос, с опулени очи и бързо подуващо се лице, агентът на Гилдията успя да кимне вяло в отговор.
— Можеш да дойдеш и другата седмица за следващото — продължи Баратол. — Но непременно доведи и още десетина — предполагам, че тогава ще съм още по-щедър.
Беше се насъбрала тълпа зяпачи, но ковачът не беше склонен да им обръща внимание. По-скоро искаше мълвата да се разнесе, макар че доколкото беше подочул, личната му вражда вече се носеше от уста на уста и току-що изречените му думи несъмнено щяха да се цитират, вярно или погрешно, като напаст, понесена от горещите ветрове.
Обърна се и се прибра в работилницата.
Чаур стоеше до задната врата, облечен в тежката си престилка с дупките изгоряло по нея, под кожата се виждаше дебело оплетената изолация от тревата езгир — единственото известно растение, което не гореше дори ако го хвърлиш в буен огън. Дълги ръкавици със същата изработка покриваха ръцете му до лактите. Държеше маша, стиснала бързо изстиващо извито парче бронз. Очите му бяха блеснали и се усмихваше.
— Я да си продължаваме работата — каза Баратол.
Както се очакваше, търговията вървеше вяло. Беше започнала кампания, подклаждана от Гилдията, която явно включваше заплахата от черен списък, който можеше — и щеше — да се разпространи и по другите гилдии в града. Клиентите на Баратол можеше да се окажат неспособни да си купуват и други неща, които им трябват, а това, разбира се, щеше да се окаже опустошително. Колкото до материалните нужди на самия Баратол, повечето врати вече започваха да се затръшват пред лицето му. Беше принуден да търси алтернативи на черния пазар, което никога не беше добър избор.
Както беше предсказал приятелят му Малът, малазанците, пребиваващи в града, се бяха оказали безразлични към всякакви подобни придумвания и заплахи да не взимат стоката на Баратол. Очевидно в нрава им имаше нещо, което се съпротивляваше на идеята за заплахи, и това, че някой ще им каже какво не може да правят, просто ги караше да настръхват и подклаждаше упорит пламък в очите им. Че такава реакция може да се окаже проклятие се доказа с касапницата в кръчмата „При К’рул“, а последвалата скръб се вгнезди дълбоко у Баратол, превърна се в мрачна студена ярост. За съжаление на последния агент от Гилдията на ковачите, част от тази ярост се беше изляла в реакцията на Баратол, когато нещастният човек дойде да му иска пари.
От друга страна, той не беше дошъл в Даруджистан, за да си създава врагове. Но ето, че вече се беше въвлякъл във война. Дори може би не само една. Нищо чудно, че настроението му беше кисело.
Зноят от двете разпалени огнища го лъхна на жестока вълна. Бойната му брадва се нуждаеше от наточване, а можеше и меч да си изкове — нещо, което да може да носи публично.
Новият живот на Баратол в Даруджистан се оказваше всичко друго, но не и мирен.
Според Мурильо Белам Ном беше единственият ученик, достоен за тази роля. Петнайсетгодишен и все още непревъзмогнал непохватността на бързото юношеско израстване, той подхождаше към обучението си с изумителна решимост и постоянство. Още по-изумителното беше, че младежът всъщност искаше да идва тук.