В проточилото се отсъствие на Стони Менакис на тренировките на Мурильо се беше паднало да поеме повечето отговорности в училището и той откриваше, че този далечен роднина на Ралик (и на Торвалд) е във всяко отношение истински Ном, което пък само по себе си го подтикваше да предложи на младежа ниво на обучение, надскачащо онова на другите. Младокът стоеше сега пред него плувнал в пот, докато последните от класа припряно излизаха през портата и ехото на гласовете им бързо заглъхваше. Мурильо усети, че Белам изобщо не е доволен от мудно проточилия се днешен урок.
— Майсторе — заговори той, — чувал съм за едно упражнение с висящи пръстени. За постигане на съвършен напад, с пронизване на дупката, без да докоснеш самия пръстен…
Мурильо изсумтя.
— Да. Полезно е, ако случайно си в някоя пътуваща трупа или цирк. О, разбира се, Белам, точковият контрол е съществен при фехтовката с рапира — не бих те убеждавал в противното. Но като упражнение, боя се, че ползата му е нищожна.
— Защо?
Мурильо го изгледа и въздъхна.
— Е, добре. Упражнението изисква твърде много ограничения, малко от които изобщо възникват при истински бой. Човек постига точков контрол — полезен точков контрол, имам предвид — когато той е съставна част на другите упражнения. Когато е съчетан с движението на краката, дистанцията, преценката на точния момент, на защитата и атаката, когато се озовеш срещу реален, жив противник. Пронизването на пръстени е страшно впечатляващо, но формата на нужното при него съсредоточаване е фундаментално различна от съсредоточаването, нужно в един дуел. Все едно, можеш да прекараш следващите два месеца в усвояване изкуството да се пронизва пръстен или два месеца в усвояване на изкуството да останеш жив срещу опитен противник, и не просто да останеш жив, но на свой ред да се окажеш сериозна заплаха за този противник. — Мурильо сви рамене. — Изборът си е твой, разбира се.
Белам Ном изведнъж се ухили и Мурильо за пореден път забеляза колко много прилича на своя уж толкова далечен роднина.
— Все пак може да го опитам — в свободното си време, разбира се.
— Знаеш ли какво — каза Мурильо. — Постарай се да усвоиш пронизването на висящ пръстен в края на ненавременен напад, на изправяне след залитане откъм незащитената ти страна, на забиване с върха на ботуша във водещия крак на противника, за да задържиш влизането му, и бърз възпиращ удар при оттегляне. Направи това и ще ти подаря втората си рапира.
— Колко време имам?
— Колкото пожелаеш, Белам.
— Допълнителното време с учител не е безплатно — чу се глас откъм сенчестата колонада встрани.
Мурильо се обърна и удостои с поклон Стони Менакис.
— Госпожо, ние само обсъждахме…
— Даваше му съвет — прекъсна го тя. — И поднесе предизвикателство на този ученик. Първото се квалифицира като урок. Второто е подразбиращо се съгласие за извънучебни усилия от твоя страна в някой бъдещ момент.
Усмивката на Белам се разшири.
— Баща ми, госпожо, няма да се поколебае да покрие всякакви допълнителни разходи, уверявам ви.
Тя изсумтя и излезе от сянката.
— Всякакви?
— В рамките на разумното, да.
Изглеждаше ужасно. Отслабнала, състарена, с провиснали омачкани дрехи. Ако Мурильо не беше в течение, щеше да си помисли, че е с главоболие след препиване, едно от онези редки състояния на трезвеност, предхождащи алкохолното затъване във фатална забрава. Но знаеше, че е измъчена от нещо много по-трагично. Гузна съвест и срам, самоомраза и скръб. Синът, когото тя не искаше, й беше отнет. Да си представи човек, че това може да я остави равнодушна, означаваше да не разбира нищо.
— Време е вече да си ходиш — каза Мурильо на младежа.
— Виж го само — промърмори Стони, когато момчето стигна до портата и излезе. — Целият лакти и колене.
— Това ще отмине.
— Временно е, нали?
— Да.
Позната му беше точно тази игра — да говорят за Харло, без да споменават Харло, за живота, който може би го очакваше, или за бъдещето, което му беше отнето, ограбено от жестокия й отказ. Тя се нараняваше с това непрекъснато, при всеки повод. Привидно невинни наблюдения, но всяко от тях — мазохистично самобичуване. За да действа това, й трябваше някой като Мурильо, който да стои, да слуша и да говори, и да се преструва, че всичко това е нормално — подаването и отвръщането, кръвта, изливаща се на локва около ботушите й. Беше го вкарала в тази роля, възползвайки се от обожанието му, от любовта му към нея — и той вече не беше сигурен дали любовта му може да понесе такова насилие. „Светът е малък. И става все по-малък.“