Беше обикалял бедняшките трапове южно от града, извън стената между двете главни търговски порти. Беше гледал десетки непотърсени мъртъвци. Това всъщност се бе превърнало в нещо като ритуал за него и макар да разполагаше само с описания от втора ръка за Харло, правеше всичко, което му беше по силите, след като никой друг не искаше да го придружи. Нито Стони, нито Мирла или Бедек. Насилваше се да слиза в дупките, за да огледа отблизо някое малко телце, с напрашено от варта лице, със стиснати клепачи, все едно е заспало, или пък лица, сгърчени от предсмъртната болка — и тези неми неподвижни лица се нижеха нощем в сънищата му, толкова тъжна процесия, че се събуждаше с бликнали от очите сълзи.
Нищо не беше казал на Стони. Не й беше казал как неговите и на Круппе разпитвания сред моряци и рибари не бяха успели да намерят каквото и да било доказателство, че някой е отвлякъл насила петгодишно момче. И че всякаква друга възможна следа не е довела до нищо, дори до намек за някаква нищожна възможност, с което накрая оставаше само мрачният вариант за някоя неприятна злополука, останала несъобщена и неразследвана — просто поредното мъртво дете, изоставено много преди да дойде смъртта, известно само в донесенията за намерени трупове.
— Мисля да прехвърля дяловете си в това училище — каза Стони. — На теб.
Той я зяпна изненадано.
— Няма да приема.
— Значи си глупак — не че не го знаем. Ти си по-подходящ. По-добър учител си. Едва успях да спечеля някакви дивиденти от това, от самото начало — винаги важни бяха парите, — а вече откривам, че ми е все едно. За училището, за учениците — дори за обещаващи като този Ном. Нищо не им дължа вече всъщност.
„Дори на теб, Мурильо.“ Да, чул беше неизречената добавка, без да е нужно тя наистина да го казва на глас. Е, тя, разбира се, щеше да иска да го изхвърли от себе си. Колкото и да й трябваше, за да играе с нея тези игри на самонараняване, още повече й трябваше самотата, необходима за пълно самоунищожение. Изолацията е нещо много повече от прост защитен механизъм; тя също тъй служи, за да подготви човек за по-сурови наказания, които може да стигнат до самоубийство. На друго ниво тя щеше да гледа на желанието си да го отблъсне като на акт на милост от нейна страна. Но това бе крайно дразнеща форма на самосъжаление.
Беше отдал сърцето си на неподходяща жена. „Изборът на подходящия момент, Белам Ном, е всичко. С оръжието в ръката.“
„С любов в ръката.“
„О, добре. С рапирата поне съм го разбрал.“
— Не взимай все още това решение — каза той. — Има още нещо, което мога да опитам.
„Няма да е приятно, но не е нужно да знаеш това.“
Стони просто му обърна гръб.
— Е, до утре тогава.
В закоравялата неподвижност на годините много възрастни намразват места, където не са били никога, макар да копнеят за нещо различно от живота им, за нещо ново. Но това ново нещо е свят на фантастичното, безформен е, в отговор на смътни копнежи — и е определен толкова с присъствие, колкото и с отсъствие. Представлява сливане на чувства и пожелателни представи, които може да имат или да нямат конкретна география. Постигането на такова място изисква низ от последователни скъсвания с настоящото положение на човек — занимание, което винаги е мъчително и след чието приключване изведнъж идва страхът.
Някои не избират промените в живота си. Някои промени човек със здрав разсъдък изобщо не би избрал. В пивницата „При К’рул“ една жена, бивш войник на Малазанската империя, стои замаяна над застиналото тяло на своята любима, а зад нея крачи Анци и мърмори под нос самообвинения, прекъсвани от време на време от проклятия на пет-шест езика.
Бленд разбираше всичко, което бе мотивирало Пикър да опита онова, което бе сторила. Това изобщо не смекчаваше гнева й. Същият лечител, който се бе погрижил за нея, беше прегледал основно Пикър веднага щом Анци се върна с подопечната си, лежаща в една наета волска кола, но заяви само, че нищо не може да се направи. Пикър или щяла да се събуди, или — не. Духът й бил откъснат и сега странствал някъде, изгубен.
Лечителят си бе отишъл. В главното помещение долу Дюйкър и Сцилара седяха в компанията на призраци и почти нищо друго.
Макар и още слаба, Бленд тръгна да вземе оръжията и бронята си. Анци я последва в коридора.
— Какво си намислила?
— Още не съм сигурна — отвърна тя, докато разстилаше плетената ризница на леглото, след което смъкна ризата и остана по долнище.