„Върховни кралю, единствената война на Джагът, тяхната най-велика война, беше срещу самата Смърт.“
И драконът се обърна и изпъна прекършените си криле. Магия избуя около огромното създание и то се издигна във въздуха.
А Каллор стоеше загледан в Елейнт, докато той се извисяваше в жълто-кафявото небе. Един безименен мъртъв дракон, който бе паднал в царството на Смъртта, паднал беше и в своята смърт просто беше… сменил страните. Не, не можеше да има победа в такава война.
— Проклет глупак — прошепна той към бързо смаляващия се дракон. — Всички вие, проклети глупци. — „Благословени да сте. Благословени да сте всички.“
„Готос, когато се срещнем следващия път, Върховният крал ти дължи извинение.“
По сбръчканите бузи, които сякаш бяха прокълнати да останат навеки сухи, се стичаха сълзи. Щеше да мисли дълго и да мисли упорито, и щеше да стигне до чувства, които не бе изпитвал от дълго време, толкова дълго, че вече изглеждаха чужди, опасни да ги таи в душата си.
И щеше да се чуди, с усилваща се тревога, на този мъртъв Елейнт, избягал от селението на Смъртта и избрал Сакатия бог за свой нов господар.
„Един трон — казал бе веднъж император Келанвед — е направен от много части. — А след това бе добавил: — И всяка от тях може да се счупи, за вечно неудобство на краля.“ Не, никаква полза нямаше да седиш на трон и да се залъгваш с вечната му здравина. Беше го научил много преди Келанвед да хвърли алчно око към една империя. Но не си падаше по гръмките фрази.
Какво пък, всеки си има по някой недостатък.
В тъмно езеро, над непроницаемата и привидно безжизнена повърхност се издигат двадесетина балвани. Приличат на острови, без никаква явна връзка между тях, нищо, което да подсказва за потънала верига от планински ридове, никаква извивка, която да намекне за наводнен кратер. Всеки от тях се издига самотен в дръзкия си проглас.
Така ли е било самото начало? Безчет учени се бореха да го проумеят, да придадат смисъл на отделните разграничими съществувания, да наложат ред в десетките хиляди разбирания. Чертаеха се граници, флагове се обагряха с цветове, лица се сливаха в чудати философии, възгледи и аспекти. Онова там е Мрак, това тук е Живот. Светлина, Земя, Огън, Сянка, Въздух, Вода. И Смърт. Сякаш тези аспекти бяха възникнали като чисти същности, незацапани от съприкосновение с някои от другите. И сякаш времето беше врагът, наложил неизбежните влияния от една към друга.
Всеки път, когато се замислеше за тези неща, Ендест Силан се улавяше, че е обладан от дразнещо, тревожно подозрение. В личния му опит чистотата беше неприятно понятие и представата за светове, определени от това понятие, го изпълваше със страх. Едно съществуване, поддържано, за да е чисто, бе само физическото следствие от гледна точка, подчинена на увереността. Жестокостта можеше да процъфтява, освободена от оковите на състраданието. Чистото не можеше да види нищо ценно в нечистото в края на краищата. Дори не беше необходимо да се оправдава унищожението му, след като нищожността беше самоочевидна.
Както и да беше започнало сътворението, вярваше вече той, онези чисти форми съществуваха единствено като суров материал за по-ценни усложнявания. Както знае всеки алхимик, превръщането е възможно само в резултат на примесване. За да процъфтява творението, е необходим безкраен низ от катализатори.
Господарят му разбираше това. Всъщност той бе подтикван да прави всичко, което бе правил, от същото това разбиране. А за толкова много промяната бе плашеща. През толкова дългото си съществуване Аномандър Рейк се беше борил буквално сам. Дори братята му просто бяха паднали, обвързани от кръвни връзки в последвалия хаос.
Беше ли Карканас наистина първият град? Първата, най-горда почест, отдадена на реда в мирозданието? Беше ли всъщност вярно дори, че Тъмата е предхождала всичко останало? А другите светове, съперничещите селения? И ако човек помислеше внимателно за онзи първоначален век на сътворението, не беше ли примесването вече започнало? Не беше ли вече Смърт в селенията на Мрак, Светлина, Огън и всички останали? Всъщност как Живот и Смърт можеше да съществуват в каквато и да било форма на разграничимост едно без друго?
Не, той вече вярваше, че Векът на чистотата е само едно митично изобретение, удобно отделяне на всички сили, необходими за цялостното съществуване. И все пак не беше ли видял със собствените си очи Идването на Светлината? Не беше ли свидетел на съзнателното отхвърляне на вечния покой от Майката Тъма? Не беше ли видял с очите си раждането на слънце над благословения му, драгоценен град? Как можеше да не е разбрал в онзи момент как ще последва всичко останало, неизбежно и неумолимо? Че ще се разпали огън, че бесни ветрове ще завият, че водите ще се надигнат и земята ще се разтвори? Че смъртта ще нахлуе в техния свят в жесток потоп от насилие? Че Сянката ще се хлъзне между всичко и ще зашепне лукаво за поквара на всички онези девствено чисти абсолюти?