Седеше сам в стаята си като всички стари хора, когато и последният свидетел си е отишъл, когато си останал обкръжен единствено от каменни стени и бездушни мебели, които да се надсмиват над сетните ти стремежи, над последните гаснещи основания да си жив. В ума си отново съзираше, във все още ясно, все така мъчително видение залитащия пред погледа му Андарист. Кръв по дланите му. Кръв, в образа на поразено от мълния дърво на изкривеното му от скръб лице… о, ужасът в очите му все още можеше да накара Ендест Силан да се свие от страх, да не иска да има нищо общо с това, това проклятие да видиш…
Не. По-добре каменни стени и бездушни мебели. Всички грешки в живота на Андарист, ломотещи с несвързано безумство в онези широко отворени, зяпнали очи.
Да, присвил се беше от страх, когато онзи поглед се впи в неговия. Някои неща не бива никога да се споделят, не бива да се хвърлят, за да разсекат тежките завеси, които спускаш, за да задържиш онова, което е отвън, от това, което е вътре, да ги разсекат и да се врежат дълбоко в душата на един беззащитен свидетел. „Задръж болката за себе си, Андарист! Той те остави в това — остави те да мислиш, че си по-мъдър, отколкото беше. Не гледай все едно, че си предаден, проклет да си! Той не е виновен!“
„Аз не съм виновен.“
Да пречупиш Сянката означава да я пропуснеш във всеки друг свят. Дори в раждането си тя по необходимост е ефимерна, илюзия, спирала от безкрайни себепозоваващи се тавтологии. Сянката представлява аргумент и аргументът сам по себе си е достатъчен, за да утвърди съществуването й. Да се стои в нея беше мечта за един солипсист, който гледа на всичко друго като на призрачна, измамна заблуда, в най-добрия случай сурова материя, придаваща форма на Сянката, в най-лошия — нищо повече от вътрешна необходимост на Сянката да се самоопредели… „Богове, какъв е смисълът да се опитваш да осмислиш такова нещо? Сянката е, Сянката не е, и да обитаваш в нея означава нито да си едно, нито да си каквото и да е друго.“
„А твоите деца, скъпа Сянка, поеха върху себе си силата на куража на Андий и благочестието на Лиосан и направиха от тази сплав нещо дивашко, невероятно брутално. Толкова с обещанията за слава.“
Седеше, отпуснал глава в ръцете си. Историята щурмуваше, разбиваше отслабналата му защита. От образа на Андарист след това видя вещата полуусмивка на Силхас Руин, в утрото, когато отиде и застана до Скабандари, сякаш знаеше какво предстои, сякаш се бе примирил да приеме онова, което щеше да последва, и с това да опази съратниците си от по-скорошна смърт — докато легионите на Лиосан обкръжаваха хоризонта, войници, запели онази ужасяваща, обсебваща песен, сътворяващи музика с разбиваща сърцето красота, за да възвестят своя гибелен марш — да спести на народа си по-скорошна смърт, да му дари още няколко дни, може би седмици съществуване, преди Едур да се обърнат срещу уязвените си съюзници на някой друг свят.
Сянката разкъсана, раздрана на парчета, разпиляла се в хиляди посоки. „Като издухан семенник на цвят, полетял във въздуха!“
Андарист — сломен. Силхас Руин — загинал.
Аномандър Рейк, останал сам.
„Толкова дълго. Толкова дълго…“
Алхимикът знае: погрешен катализатор, погрешно примесване, зле обмислени съотношения — и цялата претенция за контрол изчезва, превръщането убягва, освободено, изригва в катаклизъм. „Объркване и страх, подозрение и след това война, а войната ражда хаос. Прави го и ще го прави, и ще го прави винаги.“
„Виж ни как бягаме, как бленуваме за изгубен мир, за века на чистота и неподвижност, когато прегръщахме развалата като любима и любовта ни държеше слепи и бяхме доволни. Докато ни приемаха с обич, бяхме доволни.“
„Виж ме.“
„Това е да си доволен.“
Ендест Силан си пое дълбоко дъх, вдигна глава и примига, за да проясни погледа си. Господарят му вярваше, че може да направи това, тъй че той вярваше на господаря си. Толкова.
Някъде в цитаделата жриците пееха.
Една ръка се протегна и стисна здраво. Рязко, силно дръпване откъсна захвата на Апсал’ара. Тя изръмжа, завъртя се и тупна тежко върху подгизналата земя.
Лицето, което я зяпна отгоре, й беше познато, искаше й се да не го е познавала никога.