— Полудял ли си, Драконъс?
Вместо отговор той сграбчи веригата й и я извлече изпод фургона.
Вбесена, възмутена, тя запълзя из калта и затърси опора — каквото и да е, само да може да се изправи, да окаже съпротива дори, ако може. Камъни задраха ноктите на пръстите й, кал застърга мазна и лепкава под лактите, коленете и стъпалата. А той продължаваше да дърпа грубо и безцеремонно, все едно тя не беше нищо повече от малка разциврена улична джебчийка… каква наглост!
Измъкна се изпод блажения сумрак под фургона и залитна по осеяната с остри камъни пръст… от всички страни плющяха вериги, вдигаха се нагоре и падаха, оставяха криви бразди, вдигаха се отново, щом някой или нещо там, отпред, се напрегнеше за нова единствена, отчаяна крачка. Звукът беше влудяващ, безсмислен, вбесяващ.
Най-сетне Апсал’ара се изправи, издърпа в ръцете си няколко брънки от веригата и го изгледа с гняв.
— Ела по-близо — изсъска му, — за да мога да размажа хубавото ти лице.
Отвърна й с мрачна усмивка.
— Защо да го правиш, Крадло?
— За да ми стане по-приятно, разбира се. Поне това заслужавам от теб — след като ме измъкна тук.
— О. Аз заслужавам много неща, Апсал’ара. Но засега ще се задоволя с вниманието ти.
— Какво искаш? Нищо не можем да направим, за да спрем това. Ако съм избрала да посрещна края си, излежавайки се на оста, защо не?
Бяха принудени да започнат да вървят, по една тежка стъпка на всеки няколко мига. Толкова бавно, че този окаян вървеж я пронизваше в сърцето.
— На веригата ли се предаде? — попита Драконъс все едно, че начинът, по който я беше извлякъл навън, беше маловажен, вече пренебрежим.
След миг тя реши, че е прав. Най-малкото беше имало някаква… драма.
— Няколко века още — отвърна тя и сви рамене. — Които аз нямам. Проклет да си, Драконъс, тук няма нищо за гледане… пусни ме да се върна…
— Трябва да знам — прекъсна я той. — Когато дойде времето за бой, Апсал’ара — ще дойдеш ли на моята страна?
Тя го изгледа мълчаливо. Мъж с хубаво лице под гъстата черна брада. Очи, които бяха познавали злобата дълго преди да се свият на цепки, зад които бе останала една странна озадаченост, нещо почти съжаляващо, почти… мъдро. О, този меч носеше смирение, и още как.
— Защо?
Гъстите му вежди се вдигнаха, все едно въпросът й го изненада.
— Виждал съм много — заговори задъхано. — Толкова много, появяват се изведнъж, пищят от ужас, болка и отчаяние. Други… вече изтръпнали, безнадеждни. Лудостта спохожда толкова много, Апсал’ара…
Тя изръмжа. Да, беше ги чувала. Над местата, където се криеше. Отвън, от двете страни зад непрестанния дъжд, където веригите се въртяха и усукваха, падаха отпуснати и отново се вдигаха, където се кръстосваха, някоя кривваше все по-далече на едната страна, пресичаше верига след верига, докато съществото в края й продължаваше да залита заслепено и без да знае накъде върви, и скоро след това падаше, без да се вдигне отново. Останалите просто газеха през тази неподвижна верига, докато тя не се изпънеше след фургона и не започнеше да ги дърпа назад.
— Апсал’ара, ти пристигна тук разярена като котка. Но много скоро след това се залови да търсиш изход. И не се предаваше. — Замълча и избърса лицето си с длан. — Толкова малко има тук, на които се… възхищавам. — Усмивката, с която я дари, бе смайващо беззащитна. — Ако трябва да паднем, аз ще избера ония до себе си — самолюбие съм до края, да. И съжалявам, че те извлякох оттам така безцеремонно.
Тя закрачи мълчаливо до него. Мислеше. Накрая въздъхна.
— Казват, че можеш да се бориш с хаоса само с волята си, че никакви оръжия не са възможни.
— Така казват.
Тя го погледна.
— Ти ме познаваш, Драконъс. Знаеш… Имам сила. На волята.
— Ти ще се бориш дълго — съгласи се той. — Много дълго.
— Хаосът ще поиска душата ми. Ще поиска да я откъсне, да погълне съзнанието ми. Ще бушува около мен.
— Да.
— Някои от нас са по-силни от други.
— Да, Апсал’ара. Някои от нас са по-силни от други.
— И тях ти искаш да събереш около себе си, за да се стегнем в ядро. На съпротива, на упорита воля.
— Така мислех.
— За да стигнем с победа до другата страна? Има ли друга страна, Драконъс?
— Не зная.
— Не знаеш — повтори тя с ръмжене. — През целия си живот избирах да бъда сама. В своите битки, в своите победи и сражения. Драконъс, ще се изправя срещу забвението по същия начин. Длъжна съм. Всички сме длъжни. Няма полза да стоим заедно, защото всеки от нас ще падне сам.
— Разбирам. Съжалявам за всички нас тогава.
— Няма никаква друга страна, Драконъс.