— Няма, вероятно.
Тя събра още от веригата, намести на раменете си смазващата тежест, отдръпна се от него и закрачи обратно към фургона. Не, нищо не можеше да му даде, не и когато самата надежда бе невъзможна. Грешеше с възхищението си към нея. Да се бори бе нейното лично безумие, съпротива срещу нещо, на което не можеш да се съпротивляваш, борба срещу нещо, което не може да бъде надвито.
Врагът щеше да отнеме ума й, самата нея, да ги откъсне парче по парче — и тя може би щеше да усети нещо от тези загуби, поне в началото, като огромни празнини в паметта си, навярно, или като низ от прости въпроси, на които вече не може да отговори. Но скоро и това разбиране щеше да изчезне и всеки понесъл се къс ще се завихря сам, необвързан, без да съзнава, че доскоро е бил част от нещо по-голямо, от нещо цяло. Животът й, цялото й самосъзнание разпръснато на ято наплашени сирачета, скимтящи при всеки странен звук, при всеки невидим допир от обкръжаващия мрак. От жена до дете и до безпомощно бебе.
Знаеше какво предстои. Знаеше също, че в края му всъщност има някакъв вид милост в това сляпо неведение, в невинността на късчетата. Без да знаят и да съзнават нищо, сирачетата щяха да се разсипят и след тях да не остане нищо.
Кой ум можеше да не се страхува от такава съдба?
— Драконъс — зашепна тя, макар вече да беше далече от него, все по-близо до фургона, — няма друга страна на хаоса. Виж ни. Всеки от нас окован. Заедно, и все пак сами. Виж как вървим през времето и ще вървим така до края. Ти направи този меч, ала мечът е само една форма, придадена на нещо, което е далече извън теб, далече извън всяко отделно същество, всеки отделен ум. Ти само го направи временно податливо.
Промуши се в сумрака зад близкото колело. В гъстия мръсен дъжд.
— Аномандър Рейк разбира — изсъска тя. — Той разбира, Драконъс. Повече, отколкото ти си разбирал изобщо. Отколкото изобщо ще разбереш. Светът в Драгнипур трябва да умре. Това е най-големият въобразим акт на милост. Кажи ми, Драконъс, би ли отстъпил своята сила? Би ли съкрушил своето самолюбие, за да избереш тази… тази кастрация? Този меч, твоята хладна, желязна усмивка на мъст — би ли избрал да го видиш безжизнен в ръцете си? Мъртъв като всяка друга изкована пръчка желязо?
Наведе се под предната ос, надигна веригата от раменете си и я постави върху дървената греда. После се качи след нея.
— Не, Драконъс, не би могъл да направиш това, нали?
Имало беше жал в очите на Рейк, когато я уби. Имало беше тъга. Но тя беше видяла, дори тогава, в онзи сетен миг на сключени погледи, как закалени бяха тези чувства.
От едно бъдеще, което настъпваше бързо. Едва сега, едва тук го осъзна истински.
„Ти ни даваш хаоса. Даваш ни край на това.“
И разбра, че ако беше на мястото на Аномандър Рейк, ако тя владееше Драгнипур, щеше да се провали в тази саможертва. Мощта на оръжието щеше да я съблазни изцяло, невъзвратимо.
„Никой друг. Никой друг освен ти, Аномандър Рейк.“
„Благодаря на боговете.“
Събуди се, ужилен от игла в крайчеца на едното око. Потръпна, изохка и изпълзя назад върху топлите тела. Слепият художник, лудият Тайст Андий Кадаспала, с изкривено от отчаяние лице, отдръпна костения стилос.
— Почакай! Върни се! Чакай, и чакай, стой и стой, почти го довърших! Почти довърших и трябва да довърша, преди да е станало късно, преди да е станало твърде късно, късно!
Дич видя, че половината му изтерзано тяло е татуирано, надолу чак по единия хълбок — там, където кожата беше оголена, докато бе лежал в безсъзнание върху купчината паднали. Колко дълго беше лежал безчувствен, докато безумното същество го беше дупчило?
— Казах ти — изръмжа той. — Не мен. Не мен!
— Необходимо. Върхът и центърът, опорната точка и ядрото. Той избра теб. Аз избрах теб. Необходимо! Иначе всички сме изгубени, изгубени сме, изгубени. Върни се. Там, където беше и където беше, легнал ето така, с ръката отгоре, китката — самото потръпване на окото…
— Казах, не! Дойдеш ли пак при мен, Кадаспала, ще те удуша! Ще ти счупя врата. Или ще ти откъсна проклетите пръсти, един по един!
Празните очни кухини на Кадаспала сякаш блеснаха от гняв. Той дръпна рязко ръце и ги скри под гърдите си.
— Не трябва да правиш това и не трябва да правиш това. Почти привърших с тебе. Видях как умът ти си отиде и ми остави плътта ти — да направя каквото трябва, каквото трябва още, не можеш ли да разбереш?
Дич изпълзя още назад, далече от ръцете на Тайст Андий, превъртя се и се смъкна надолу между две демонски тела, които помръднаха гадно под тежестта му.
— Не се приближавай — изсъска той!
— Трябва да те убедя. Призовах Драконъс. Той е призован. Ще има заплахи, те идат с Драконъс, те винаги идат с Драконъс. Призовах го.