Дич бавно пое дъх. Това нямаше да свърши, знаеше го. Всеки път щом умът му пропаднеше, щом избягаше в забравата, този луд художник щеше да допълзи до него и — сляп или не — щеше да започне отново. „Какво от това? Трябва ли изобщо да ме е грижа повече? Това тяло бездруго вече е почти унищожено. Щом Кадаспала го иска… не, проклет да е, това е всичко, което все още ми е останало.“
— Толкова много са доволни — зашепна Тайст Андий — да си мислят, че са станали нещо по-голямо, отколкото са били. Въпрос на жертви, за които знам всичко, което има да се знае, да, знам всичко, което има да се знае. А — добави той почти без дъх — има, разбира се, и нещо повече тук, повече тук. Спасение…
— Не говориш сериозно.
— Не е съвсем лъжа, не съвсем лъжа, приятелю. Не съвсем лъжа. А истината… е, истината никога не е толкова истинна, колкото си мислиш, че е, а и да е, то не задълго, не задълго, не задълго.
Дич зяпна противното мръсно небе, отблясъците сребро, всмукващи се в мътните облаци прах. Всичко изглеждаше някак застрашително надвиснало на ръба на полезрението му. Нещо странно ставаше в ума му, сякаш всеки момент предстоеше да чуе някоя съсипваща новина, фатална болест, която никой лечител не може да изцери; знаеше, че тя идва, знаеше, че е неизбежна, но не знаеше подробностите и единственото, което му оставаше, бе да чака. Да продължава да живее в безкрайното очакване на жестоката равнодушна присъда.
Щом съществуването имаше толкова много страни, защо скръбта и болката надделяваха над всичко друго? Защо бяха тези мрачни сили толкова много по-могъщи от радостта или любовта, дори от съпричастието? И пред лицето на това предлагаше ли наистина доблестта достоен отговор? Беше само един вдигнат щит, показност пред другите, докато душата страхливо се свиваше зад нея, съвсем неготова да стои непоклатима пред катастрофата, особено личната катастрофа.
Изведнъж изпита омраза към безполезността на всичко.
Задъханото дишане на Кадаспала издаваше крадливото му пълзене към Дич; усилията му да се приближи незабелязано бяха жалки, комични почти.
„Кръв и мастило, мастило и кръв, нали, Кадаспала? Физическото и духовното, всяко от двете рисува истината за другото.“
„Ще ти извия врата, заклевам се.“
Долови движение, чу тихи стонове и изведнъж нечия фигура се наведе до него. Дич отвори очи и изръмжа:
— Повикаха те, да.
— Колко точно битки си готов да изгубиш, магьоснико?
Въпросът го подразни, но това бе и целта му.
— Все едно, малко са ми останали, нали?
Драконъс се пресегна, издърпа Дич между двата демона и грубо го просна по корем. Не беше лесно, тъй като Дич съвсем не беше дребен, но мускулите, стегнали се зад това усилие, накараха магьосника да се почувства като дете.
— Какво правиш? — изхриптя Дич сърдито, докато Драконъс хващаше главата му в дланите си; пръстите се сплетоха под брадичката му.
Дич понечи да издърпа главата си от стягащата се хватка, но напразно.
Внезапно извиване. Нещо във врата му се прекърши и хрущенето отекна дълбоко в черепа му, мигновен блясък на болка и после… нищо.
„Какво направи?“
— Не това решение предпочитах — отвърна Драконъс над него. — Но беше явно, че само аргументът няма да те убеди да сътрудничиш.
Дич не можеше да усети тялото си. Нищо, нищичко под врата му, „Прекършил го е… врата ми, прекъснал е гръбначния мозък. Той е… богове! Богове!“
— Злочестината да те вземе, Древен бог. Мъката да вземе душата ти. Вечна агония. Смърт на всичките ти сънища, скръб безкрайна сред ближните ти — дано и те познаят страданието ти, отчаянието… цялото ти…
— О, млъкни, Дич. Нямам време за това.
Гледката пред очите на Дич се завъртя, закръжи и се завихри бясно, щом Драконъс го повлече натам, където лежеше преди, където Кадаспала го искаше. „Върхът, опорната точка, ядрото, каквото е там. Вече ме имаш, Тайст Андий.“
„И да, не се вслушах в заплахата ти, и ето ме сега. Истина е и е истина, би казал ти, Дич не се учи никога. Не и за заплахите. Не и за рисковете. И нищо — нищо — за същества като Драконъс. Или Аномандър Рейк. Или за който и да е от тях, които правят каквото трябва да се направи, когато трябва.“
— Дръж лицето си неподвижно — зашепна до ухото му Кадаспала. Не искам да те ослепя, не искам да те ослепя. Не трябва да си сляп, повярвай ми, не трябва да си сляп. Никакво трепване, това е много, много, много важно, и е важно и важно, много.
Бодването на стилоса, смътното жегване и ето, сякаш бе единственото останало му усещане: болката затрептя като благослов, милостивата ласка на бог, за да му напомни за собствената му плът — че все още съществува, че кръвта все още тече под кожата му.