„Лечителят, Дич, има убийствена вест.“
„Но ти все още имаш своята доблест. Все още я имаш.“
„О, да, все още я имаш. Вижте кроткото примирение в тези неподвижни очи, стоманеното изражение, куража на това да нямаш избор.“
„Впечатляващо е, нали?“
Южните склонове на планината Пътеката на бога бяха осеяни с руини. Рухнали куполи, повечето с елипсовидна форма, се нижеха по стъпаловидни тераси като счупени зъби. Свързваха ги ниски стени, макар че и те бяха порутени на места, където пороите от заснежените върхове бяха прорязали ровове и дерета като жлебове по планинското лице, сякаш самата планина бързаше да заличи последните остатъци от отдавна загинала цивилизация.
Вода и пръст ще изцерят онова, което трябва да се изцери. Вода и пръст, слънце и вятър — те ще отнемат всякакъв знак за волево утвърждаване, за неопровержимо налагане. Тухлата се разсипва, вятърът отнася хоросана като песъчинки. Тези планини, знаеше Кедевис, ще отмият всичко.
Тази мисъл й доставяше удоволствие и в това чувство тя не се отличаваше много от повечето Тайст Андий — поне от тези, които познаваше и беше познавала. Непостоянството будеше някаква тайнствена наслада — в това да виждаш как рухва арогантността, било у едно лице, било у цяла дръзка и горда цивилизация. Мракът винаги беше последното, което остава, в сетното склапяне на очите, в неосветените недра на запустели сгради, в останали без богове храмове. Изчезне ли един народ, всеки дом, от схлупената бедняшка колиба до дворците на крале и кралици, се превръщаше просто в гробница, обитавана от спомени, а дори и те бързо изтляваха.
Подозираше, че обитателите на селото там, в подножието на най-близкия планински рид, в края на главоломно отдръпващо се езеро, не знаят нищо за някогашния огромен град, чиито развалини бяха надвиснали над тях. Удобен източник на дялан камък и странно гледжосана тухла, и нищо повече. И, разбира се, малкото знание, което бяха имали, го бяха предали напълно на саеманкелик, защото щом групата се приближи до селото, стана ясно, че то е безжизнено и запуснато.
На фона на планините фигурата на Клип — който крачеше далече пред другите — изглеждаше като мравка, пъплеща по склона. Въпреки това Кедевис се улавяше, че той непрекъснато притегля погледа й. „Не съм сигурна. Не съм сигурна за него.“ Недоверието я обземаше бързо и дори Клип да беше целият усмивки и щедра добронамереност, тя все пак щеше да има своите подозрения. Не бяха се справяли добре с чуждите в края на краищата.
— Не бях виждал град като този — каза Нимандър, който вървеше до нея.
— Падали са си по куполите, явно — подхвърли Скинтик зад тях. — Дано поне в тези дерета все още да тече вода. Чувствам се осолен като бекон.
Преминаването през мъртвото езеро се бе оказало истински урок за човешкия провал. Отдавна изгубени мрежи, заплетени върху празни съдове, харпуни, котви, гафели и повече корабни отломки, отколкото изглеждаше приемливо. Смъртта на езерото бе оголила неговото коварство с грубите рифове и плитчини, в десетките вкаменени дървесни стволове, които все още стояха прави от деня, в който някой яз високо в планините се бе скъсал, за да запрати потоп в гористата долина. Рибарски лодки и търговски гемии, баржи и няколко стройни галери, свидетелство за отминали военни спорове, ръждясали коруби на брони и други, по-трудно определими неща — дъното на езерото приличаше на сбит урок за водите и за глупците, които дръзват да плават по тях. Кедевис допускаше, че ако някое море или океан изведнъж се пресуши напълно, ще види същия изписан с едър шрифт текст, същия безпорядък след такава огромна загуба, че да ти отнеме дъха. Каква поука можеше да извлече човек от провалената амбиция? „Избягвай морето. Избягвай рисковете. Не рискувай. Не мечтай за нищо, искай по-малко.“ Андийска реакция, несъмнено. Човешките същества безспорно щяха да потънат в дълбокомислено мълчание, да мислят как да подобрят шансовете, да обърнат битката и с това да спечелят войната. За тях в края на краищата поражението беше временно, както се полагаше за един мимолетно живеещ вид, който не би могъл да се поучи.
— Предполагам, че няма да лагеруваме в селото — каза Скинтик. Видяха как Клип продължи през разпръснатите в подножието схлупени колиби и започна да щурмува склона.
— Може да върви цяла нощ, ако иска — каза Нимандър. — Ние спираме. Трябва да отдъхнем. Вода, проклета баня. Трябва да преразпределим запасите си, след като няма как да минем с колата през планините. Дано местните просто да са изоставили всичко, като другите.