„Баня. Да. Но няма да помогне. Не можем да изчистим ръцете си, не и този път.“
Подминаха пропадналите кейове по стария бряг, дългата рампа за връзване на лодки с вторично използвани камъни, по много от които бяха вдълбани странни символи. Колибите стъпваха върху здрави каменни основи и контрастът между древното майсторство и съвременната западналост бе толкова жалък, че граничеше с комичното. Кедевис чу презрителното сумтене на Скинтик, докато се провираха между първите постройки.
В централния кръг на селото се издигаше четвъртит кладенец с по-съвършено издялани камъни, набити непохватно в земята, за да оформят нещо като груб площад. Наоколо се въргаляха захвърлени дрехи и постелки, избелели от солта и слънцето като съсухрени останки от човешки тела.
— Май си спомням — заговори Скинтик — една детска приказка за крадци на плът. Намериш ли дрехи, лежащи край пътя или по горски поляни, то е защото крадците са дошли и са откраднали човека, който ги е носил. Никога не съм вярвал на тази история обаче, защото кой би тръгнал облечен само по риза? Или с една обувка? Не, моето обяснение е много по-правдоподобно.
Нимандър, винаги благодушен по сърце, захапа въдицата.
— И какво е то?
— Ами, злият вятър, разбира се. Винаги копнее отчаяно да се облече в нещо топло, но нищо никога не му става, затова захвърля дрехите в пристъп на гняв.
— Беше дете — каза Кедевис, — готово да обясни всичко, нали? Всъщност не помня, защото престанах да те слушам много отдавна.
— Дълбоко жили тази жена, Нимандър.
Ненанда беше спрял колата; слезе и разкърши схванатия си гръб.
— Радвам се, че най-после приключих с това.
Малко по-късно дойдоха и Аранта и Десра.
„Да, ето ни пак всички. С малко късмет, Клип ще пропадне в някоя цепнатина и няма да се върне.“
Нимандър изглеждаше състарен, сякаш някой беше избил цялата младост от тялото му.
— Е — въздъхна той. — Трябва да претърсим тези колиби и да видим какво може да се намери из тях.
Другите се пръснаха, за да огледат, но Кедевис се задържа. Нимандър я погледна питащо.
— Той крие нещо.
Нямаше нужда да я пита какво има предвид, затова само кимна.
— Не съм сигурна защо изпитва нужда от нас, Мандър. За поклонници ли му трябваме? За слуги? Трябва ли да сме неговият кадър в някаква предстояща политическа борба?
Нимандър отвърна с бегла усмивка:
— Значи не мислиш, че ни събра заради приятелство. Чувство на отговорност — да ни върне… при нашия Чернокрил господар?
— Знаеш ли — рече тя, — той единствен от всички ни никога не е срещал Аномандър Рейк. В известен смисъл не той ни води при Аномандър Рейк. Ние го водим.
— Внимавай, Кедевис. Ако те чуе, ще оскърбиш чувството му за самозначимост.
— Може и с нещо повече да го обидя.
Нимандър я изгледа с присвити очи.
— Смятам да му се противопоставя — каза тя. — Смятам да настоя за няколко отговора.
— Може би всички трябва да…
— Не. Само ако аз се проваля. — Надяваше се да не я пита за причините и като видя киселата му усмивка, реши, че я е разбрал. Едно предизвикателство от страна на всички тях, с Нимандър начело, щеше да изкара на светло борбата за власт между него и Клип, която засега се разиграваше в жестове на безразличие и дори презрение — от страна на Клип поне, тъй като Нимандър повече или по-малко поддържаше учтиво, макар и малко мрачно равнодушие, отбиваше не толкова деликатните атаки на Клип като човек, свикнал да бъде под обсада. Изблиците може да дойдат от всяка посока, в края на краищата. „Затова вдигни големия щит и продължавай да се усмихваш.“
Чудеше се дали Нимандър изобщо съзнава силата в себе си. От него можеше да стане мъж, какъвто бе Андарист някога — в края на краищата Андарист бе повече баща за него, отколкото Аномандър Рейк някога — и все пак Нимандър беше израснал като истински наследник на Рейк. Единствената му слабост беше, че не го съзнаваше. И може би толкова по-добре, поне засега.
— Кога? — попита той.
Тя сви рамене.
— Скоро.
На хиляда крачки над селото Клип спря до една от ниските стени и погледна надолу към странното окаяно село. Видя около площада жалката си армия, влизаха и излизаха от изоставените колиби.
Реши, че са негодни почти за нищо. Ако не беше грижата му за тях, изобщо нямаше да предизвика Умиращия бог. Те, естествено, бяха толкова невежи, че не можеха да проумеят тази подробност. Дори си бяха втълпили, че са спасили живота му. Какво пък, от такива заблуди можеше да се извлече полза, макар че непрекъснатите погледи към него — изпълнени с толкова обнадеждено очакване — започваха да дразнят.
Завъртя пръстените. Щрак-щрак… щрак-щрак.