— Да, цялото се разпада. За това сте права.
— Не знам къде живея… о, странно звучи това, нали? — Отново се огледа. — Всичко е прах и гнило, а и това не е ли настъпваща буря? — Посочи по главната улица към хоризонта, където над голите хълмове се сбираха тежки, странно искрящи облаци.
Зяпнаха мълчаливо натам. От облаците сякаш валеше дъжд от нефрит.
— Някога бях жрец — каза мъжът, а кучето му докрета до крака му и се отпусна там, задъхано и с капеща от устата кръв. — Всеки път, щом видех да идва буря, затварях очи и запявах още по-силно.
Тя го изгледа продължително, с немалка изненада.
— Били сте жрец? Но тогава… защо не сте със своя бог?
Мъжът сви рамене.
— Ако знаех отговора на това, заблудата, която ме беше обсебила някога — за просветление — щеше наистина да си е моя. — Изведнъж се изправи. — Я, имаме посетител.
Към тях с куцукане се приближаваше висок мъж, толкова съсухрен, че крайниците му приличаха на корени, лицето му беше направо изгнило, сбръчканата кожа — изпъната над костите. Дълга сива коса се вееше свободно от белия олющен череп.
— Май трябва да свиквам с подобни гледки — отрони жената.
Събеседникът й не отвърна нищо. Двамата гледаха как мършавият куцащ мъж ги подмина, а когато се обърнаха, за да го проследят с очи, видяха друг странник, загърнат в опърпано тъмносиво, с дръпната над главата качулка, висок колкото първия.
Никой от двамата като че ли не ги забеляза.
Закачуленият проговори:
— Ходещ по ръба.
— Повикал си ме — отзова се тъй нареченият Ходещ по ръба — за… облекчение.
— Да.
— Отдавна не съм идвал.
— Би могъл и така да си мислиш, Ходещи по ръба.
Сивокосият — който явно беше умрял отдавна — кривна глава и попита:
— Сега защо?
Качулатата фигура леко се извърна — на жената й се стори, че като че ли погледна към мъртвото псе — и каза:
— Отврат.
Ходещия по ръба се изсмя — тихо и хрипливо.
— Що за отвратително място е това? — изсъска нов глас и жената видя силует — не повече от мъгливо петно сред сенките, — зашепнал от страничната уличка, макар да креташе като че ли, подпрян на тояжка, и изведнъж огромни зверове — два, четири, пет — пристъпваха около новодошлия.
Жрецът до жената изсумтя.
— Хрътките на Сянката. Да можеше моят бог да види това!
— Може би го вижда, през твоите очи.
— О, съмнявам се.
Ходещия по ръба и събеседникът му се загледаха към приближаващата се загърната в сенки фигура. Ниска. Треперлива. След това бавно започна да се вплътнява. Черната чвореста тояга затупа по черната улица, вдигаше облачета прах. Хрътките се разпръснаха, навели ниско глави, душеха по земята. Никоя не се доближи до трупа на кучето й, нито до задъхания звяр в краката на новия й приятел.
Закачуленият рече:
— Отвратително значи? Май си прав. Някакъв некропол, Сенкотрон. Село на отхвърлените. Извън времето и да, безполезно. Такива места — продължи той — се срещат повсеместно.
— Говори за себе си — рече Сенкотрон. — Виж ни само, чакаме. Чакаме. О, ако държах на възпитанието и благоприличието! — Изведнъж се изкиска. — Ако някой от нас държеше!
Изведнъж Хрътките се върнаха, настръхнали, вперили острия си поглед към нещо далече по главната улица.
— Още един — прошепна жрецът. — Още един и последният, да.
— Всичко това ще се случи ли отново? — попита го жената, обзе я внезапен страх. „Някой идва. О, богове, някой идва.“ — Утре? Кажи ми!
— Допускам, че не — каза след малко жрецът. Очите му се изместиха към кучешкия труп на земята. — Не. Допускам, че не.
Откъм хълмовете отекна гръм и нефритеният дъжд заплющя като стрели от десет хиляди битки. Някъде надолу по улицата изтрополяха колелета на впряг.
Тя се обърна натам и се усмихна.
— О — въздъхна облекчено, — ето, возилото ми идва.
Някога той беше жрец на Пейл, тласнат от отчаянието към измяна. Но Аномандър Рейк не го интересуваше отчаянието, нито каквото и да било друго извинение, което можеше да му предложат Дич и приятелите му. Изменниците на Сина на Тъмата целуваха меча Драгнипур и някъде сред този легион от тътрещи се през вечния сумрак имаше лица, които той можеше да разпознае, очи, готови да срещнат неговите. А какво щеше да види в тях?
Само това, което и той щеше да им върне с погледа си. Отчаянието не беше достатъчно.
Тези мисли бяха редки, не повече или по-малко нежелани от всички други, надсмиваха му се, зареяни свободно навътре и навън; а когато не бяха наблизо, какво пък, може би се рееха сред чужди небеса, яхнали топли ветрове и затаени като смях. Това, което не можеше да избяга, беше самият Дич и всичко, което виждаше наоколо си. Тази мазна кал и острите й черни камъни, които се врязваха в изгнилите подметки на ботушите му; гибелно влажният въздух, който полепваше на пластове кир по кожата, все едно самият свят е изпаднал в треска и плувнал в пот. Смътните викове — вечно някак странно далечни за ушите на Дич — и много по-близо, стонът и скърцането на огромния механизъм от дърво и бронз, приглушеният хрип на веригите.