„Усещам силата ти, о, Чернокрили господарю. Задържаш ме далеч от себе си. Кажи ми, от какво се боиш? Защо ме тласкаш в това нескончаемо вървене?“
Старите Лиосан имаха право. Справедливостта бе нещо недвусмислено. Обясненията издаваха страха в душата на всеки престъпник, изхленчените уверения, поредицата маски, която всеки от тях опитваше и захвърляше в отчаяна последователност. Маската „вината не е моя“. Маската „това беше грешка“. „Ти не разбираш“, „виж колко съм безпомощен“ и „съжали ме, слаб съм“ — можеше да види в ума си всяко едно изражение, наместено съвършено около очи, еднакво съвършени в своята дълбока яма на самосъжалението (влез, тук има място за всеки). Милостта беше слабост, внезапен миг на съмнение, подронващ могъщото и неумолимо здание на истинската справедливост. Маските целяха да разбудят това съмнение, последния шанс на виновния да се измъкне от справедливото възмездие.
Съжалението не интересуваше Клип. Не можеше да отстъпи пред никакви слабости в своя усет за справедливост. Престъпникът зависи от състраданието на праведния и иска да използва това състрадание, за да избегне всичко, което е заслужил. Защо трябва да попада в този капан един здравомислещ праведник? Той позволяваше на престъпниците да виреят (след като те самите играеха по други правила и нямаше да проявят никаква жал или състрадание към онези, които можеше да онеправдаят тях). Не, правосъдието трябваше да е чисто. Наказанието трябваше да остане свято, неуязвимо за компромис.
Щеше да го направи точно такова. За своята скромна армия, за много по-голямата армия, която щеше да се събере. Неговият народ. Тайст Андий на Черен Корал. „Повече няма да гнием. Никакви изтляващи огньове повече, никаква разсипваща се пепел, похабен живот, век след век — чуваш ли ме, о, Господарю? Ще взема твоя народ и ще наложа правосъдие.“
„Над този свят.“
„Над всеки бог и асцендент, който ни е онеправдал, който ни е предал, който ни е презрял.“
„Виж как се свиват от страх, с окървавени лица, с разкривени маски, с разпадащото се в очите им самосъжаление — и с ужаса на осъзнаването на негово място. Осъзнаването, че този път спасение няма. Че краят е дошъл за всеки от тях.“
Клип беше чел достатъчно история. Знаеше за Лиосан, за Едур, знаеше всички грешки, които бяха правили, грешките в преценките, слабостта на състраданието. Знаеше също така истинската величина на измяната на Чернокрилия господар. Към Майката Тъма, към всички Тайст Андий. „Към онези, които остави в Андара. Към Нимандър и неговите братя и сестри.“
„Твоята измяна, Аномандър Рейк, към мен.“
Слънцето залязваше. Пръстените щракаха и щракаха, и щракаха. Солената котловина бе окъпана в златиста светлина, схлупените покрай близкия бряг селски къщурки изглеждаха прелестно живописни от разстоянието, заличило детайлите. От средата им се издигаше дим от лагерен огън. Признак на живот. Пламъци, които да отблъснат идващия мрак. Но не задълго. Никога не траеше дълго.
Върховната жрица избута блюдото настрани.
— Стига толкова. Още малко и ще се пръсна.
Послушница от първо ниво притича да вземе блюдото и заситни навън толкова припряно, че едва не разсипа купчината натрошени рачешки черупки.
Върховната жрица се отпусна в стола и избърса стопеното масло от пръстите си.
— Типично — въздъхна тя към няколкото сестри, седящи около масата. — Мрежите вадят обилна и неочаквана плячка — и какво правим ние? Бързаме да изгълтаме всичко наведнъж.
— Куралд Галайн продължава да поднася изненади — каза Третата сестра. — Защо да не очакваме още?
— Защото, скъпа, нищо не трае вечно. Около Карканас някога се издигаха гори. Докато не ги изсякохме.
— Бяхме млади…
— И това щеше да е добра защита — прекъсна я Върховната жрица, — ако не повтаряхме същата глупост тук, в старостта си. Виж ни само. До утре всичките дрехи няма да ни стават. Ще открием, за свой ужас, тлъстини, които не ги е имало досега. Гледаме на удоволствието като на извинение за всевъзможни крайности, но тази черта е крайно осъдителна. Е, лекцията свърши. Някоя да налее чай.
Притичаха още низши послушници.
Тих звън откъм вратата за коридора предизвести влизането на една от храмовата стража. Облечена в люспеста броня над коженото облекло, тя прекоси залата и спря до Върховната жрица: Вдигна решетестото забрало на шлема, наведе се и прошепна кратко съобщение — нечуто и неразгадаемо за останалите.
Върховната жрица кимна и я освободи с махване на ръка.
— Втора и Трета сестра, останете на местата си. Другите, вземете си чая в Неосветената градина. Шеста сестра, би ли могла поне веднъж да престанеш да криеш тази бутилка и да изведеш останалите?