Карса се смъкна от гърба на Хавок и се доближи до Сеймар Дев, която седеше до огъня от суха тор. Пътника се беше отдалечил на трийсетина крачки, според навика си да посреща падането на вечерта в относителна самота.
Тоблакаят седна до нея.
— Къде е чаят?
— Няма. Свършихме го.
Карса кимна към Пътника.
— Този град, дето го търси. Колко е далече?
Сеймар Дев сви рамене.
— Може би седмица, след като вървим доста бавно.
— Да. Принудих се да продължа назад по дирите си, докато ви намеря. — Помълча малко, загледан в пламъците. — Май не е от тия, дето се примиряват.
— Да, не е. Прав си.
— Гладен съм.
— Сготви нещо.
— Ще сготвя.
Тя се потърка по бузата. Мазолите по дланите й я одраскаха. Сеймар разроши с пръсти сплъстената си коса.
— Откакто те срещнах, почти съм забравила какво е да си чиста… о, Ледерас си беше добре, но там бяхме почти като в затвор, тъй че всъщност не се брои. Не, с тебе е само пусти земи, просмукани с кръв пясъци и по някоя касапница от време на време.
— Ти ме потърси, вещице — напомни й той.
— Доведох ти коня — изсумтя тя. — След като двамата сте така очевидно идеални един за друг, беше въпрос на изправяне на космическия баланс. Нямах избор.
— Ти просто ме искаш — рече той. — Но когато сме заедно, не правиш нищо, освен да премисляш всичко отново. Предай се, жено, и ще спреш да спориш със себе си. Отдавна не съм изливал семето си в жена, сигурно толкова от дълго, колкото и ти не си усещала мъжка топлина.
Можеше да му го върне, да изстреля в отговор залп от словесни стрели, които неизбежно щяха само да рикошират от непроницаемото му варварство.
— Ще си нежен като пустинна мечка, не се съмнявам. Сигурно изобщо не бих се съвзела повече.
— У мен има страни, които още не си виждала, вещице.
Тя изсумтя.
— Подозрителна си, когато те изненадат, нали?
Любопитен въпрос. Всъщност — адски оплетен въпрос. Не й хареса. Не искаше да се доближи до него.
— Бях цивилизована някога. Доволна, в един приличен град, град с подземна канализация, с малазански акведукти и гореща вода от тръби. Просторни зали, градини и прозорци, които да пропускат хладен въздух из къщата. Хубав сапун, та дрехите да са чисти. Пойни птици в клетки. Охладено вино и сочни сладкиши.
— Птиците пеят за плен, Сеймар Дев. Сапуна го варят ратаи с ожулени изприщени длани и накъсана кашлица. Извън прохладната ти къща с хубавата й градина има деца, оставени да се скитат по улиците. Прокажените ги влачат в края на града и всяка тяхна стъпка е изпратена с викове и дъжд от камъни. Хора крадат, за да ядат, а когато ги хванат, им секат ръцете. Твоят град взима вода от стопанствата, съхнат растения и умират животни.
Тя го изгледа с яд.
— Добър начин да обърнеш настроението, Карса Орлонг.
— Имаше ли настроение?
— Много деликатно беше, нали?
Той махна пренебрежително с ръка.
— Кажи си желанията ясно.
— Точно това правех, безмозъчен бедерин такъв. Просто малко… удобство. Нищо повече. Дори илюзията щеше да свърши работа.
Пътника дойде при огъня и каза:
— Скоро ще имаме гост.
Сеймар Дев стана и се огледа, но вечерният мрак бързо поглъщаше равнината. Обърна се, готова да попита, и видя, че Карса се е изправил и гледа към небето на североизток. А там, в помръкващата синева, към тях се спускаше дракон.
— По-лош от нощни пеперуди — промърмори Пътника.
— Ще ни напада ли?
Той само сви рамене.
— Не трябва ли поне да се разпръснем?
Никой от двамата воини не й отвърна. Сеймар Дев разпери безпомощно ръце и седна до огъня. Не, нямаше да изпада в паника. Не и за тези изчадия с нея, нито заради проклетия дракон. Какво пък — добре, нека да е един удар вместо три — тя какво, да не би да беше мравка? „Пеперуди. А, разбирам. Ние сме маяк, нали, упорито отричане на тази дива и пуста земя. Все едно. Пляскай, зверче, пляскай там горе, само не очаквай искряща беседа.“
Огромните криле на съществото изтътнаха, щом драконът забави стремглавото си спускане на стотина разтега от тях. Кацна почти безшумно. Загледана в него, Сеймар Див присви очи.
— Това нещо дори не е живо.
— Не е — отвърнаха Карса и Пътника едновременно.
— Което означава, че не би трябвало да е тук.
— Вярно е — отвърна Пътника.
Драконът като че ли ги огледа за миг, след което се разми, после тъмното петно се сля отново и видяха пред себе си висока мършава фигура с неопределен пол. Сива като паяжина и прах рехава коса, дълга и сплъстена, облечена в останки от дълга ризница, без колан. Празна натрошена ножница висеше от ремъка под дясната ръка. Гамаши от някаква дебела козина, люспеста и с цвета на горска пръст, се спускаха върху сивите кожени ботуши.