За първи път тя долови увъртане в думите на Тайст Едур, щом каза:
— Все още имам време, мисля. Сеймар Дев, Спящата богиня е поразена от болест…
Тя трепна.
— Знам.
— Трябва да бъде премахната, за да не умре.
— Предполагам.
— Ще се бориш ли за нея?
— Не съм проклета жрица! — Видя изненадата на лицата на Карса и Пътника и с усилие овладя гнева си. — И изобщо не знам откъде трябва да се започне, Тулас Шорн.
— Според мен отровата идва от болката на чужденец.
— Сакатия бог.
— Да, Сеймар Дев.
— Наистина ли мислиш, че може да се изцери?
— Не знам. Има физическо увреждане, има и духовно увреждане. Първото може да се оправи по-лесно от второто. Подозирам, че той се подхранва от гняв. Гневът е последният му извор на сила, може би единственият извор на сила, докато е окован в това селение.
— Едва ли е в настроение за преговори — каза Сеймар Дев. — А дори и да беше, той е анатема за такива като мен.
— Да опознаеш болката на един чужд е акт на необикновен кураж — каза Тулас Шорн. — Дори да си помислиш за такова нещо изисква дълбока отдаденост, готовност да понесеш веригите на друг, да вкусиш от страданието му, да видиш със собствените си очи окраската, което хвърля то върху всички неща — ужасното петно, каквото е отчаянието. — Тайст Едур поклати замислено глава. — Аз нямам такъв кураж. Без съмнение това е една от най-редките дарби.
Дълго никой не проговори. Огънят се самоизяждаше, безразличен към свидетелите си, и в глада си поглъщаше всичко, което му се поднесе — отново и отново, докато нощта и равнодушието на гостите му не го оставиха да умре от глад; вятърът разнесе сухата пепел.
Ако Тулас Шорн бе търсил приветлива компания, трябваше да заговори за времето.
На сутринта соултейкънът си бе отишъл. Отишли си бяха и конете на Пътника и Сеймар Дев.
— Много небрежно от наша страна — измърмори Пътника.
— Той беше гост — отвърна Сеймар Дев, малко смутена от горчивината на измяната. Хавок стоеше изнервен малко по-надалече, сякаш изпитваше неохота да се върне при тях след нощния си лов, сякаш бе станал свидетел на нещо неприятно.
— Искал е да ни забави — рече Пътника. — Слуга на Гуглата е в края на краищата.
— Е, добре. — Сеймар Дев погледна ядосано мълчаливия Карса Орлонг. — Вината е изцяло моя. Трябваше да ви оставя да го накълцате на парчета. Съжалявам.
Но Карса поклати глава.
— Вещице, добронамереността не е нещо, за което трябва да се извиняваш. Ти беше измамена. Злоупотребиха с доверието ти. Ако има чужди, които виреят от такива неща, то те завинаги ще си останат чужди — защото нямат друг избор. Жалко за Тулас Шорн и такива като него. Дори смъртта не го е научила на нищо.
Пътника гледаше тоблакая с любопитство.
Хавок вече тичаше към тях.
— Аз ще пояздя — каза Карса. — Да потърся нови коне — или може би едурът просто е отвел някъде животните ви.
— Съмнявам се — отвърна Пътника.
А Карса кимна, давайки възможност на Сеймар Дев да осъзнае, че е предложил тази възможност заради нея, сякаш се бе опитал по някакъв непохватен начин да й помогне да престане да се укорява. Малко по-късно тя разбра, че изобщо не е непохватно. Беше говорил не за самообвиненията й; по-скоро отдаваше на Тулас Шорн правото на съмнение, макар самият Карса да не хранеше никакво съмнение. Както и Пътника, явно.
„Е добре, аз съм вечната глупачка тук. Тъй да бъде.“
— Да тръгваме пеш тогава.
Тръгнаха. Зад себе си оставиха изстинало огнище, оградено с камъни и две седла.
На около две левги от тях, високо в яркото синьо небе, Тулас Шорн се носеше в свежия ветрец и разкъсаните му криле плющяха с палавия танц на въздуха.
Както беше подозирал, тримата не се опитаха да издирят и заловят конете. Бяха предположили, както се очакваше, че драконът просто ги е унищожил. И че дори ги е изял.
Тулас Шорн беше познал твърде много смърт обаче, за да убие така небрежно две невинни същества. Не, той ги беше отнесъл, по едно във всеки ноктест крак, на десет левги на юг, недалече от малко диво стадо от същия вид — едно от последните такива стада в равнината.
Твърде много животни бяха принудени да робуват на поредица от по-умни и по-жестоки господари (и да, тези две черти вървяха заедно). Поетите вечно ридаеха за бойни поля, с армии войници и воини, замръзнали в смъртта, но Тулас Шорн — който беше вървял през безчет такива сцени на клане — пазеше своята скръб, чувството си за трагизъм, за хилядите мъртви и издъхващи коне, за бойните псета, за воловете, заклещени в хамутите на обсадните фургони, за животните, които страдаха без право на никакъв избор, които умираха в мъглата на невежеството, изгубили всякаква вяра в господарите си.