Конят познава вярата в постоянната грижа от страна на господаря си — че храната и водата ще са сигурни, че раните ще бъдат изцерени, че коравата четка ще заглади козината му в края на всеки ден. И в замяна дава всичко от себе си във вярна служба, или толкова, колкото избере. Кучето разбира, че двукраките членове на глутницата му не бива да се нападат, и вярва, че всеки лов ще завърши с успех. Това са си истини.
Един господар на животни трябва да е като родител на орда буйни, но доверчиви деца. Стабилен, сдържан, никога подвластен на жестокостта, никога да не забравя за доверието, с което е дарен. О, Тулас Шорн знаеше колко странно звучат често тези убеждения и неведнъж бе ставал обект на подигравки дори сред своите ближни Тайст Едур.
Макар че тези подигравки неизменно бяха заглъхвали, след като видеха постигнатото от този странен кротък воин с очи с цвета на Елейнт.
Зареян високо над равнината Ламатат, вече на десетки левги на юг от вещицата и спътниците й, Тулас Шорн успя да долови нещо във въздуха — толкова древно, толкова познато, че ако драконът все още имаше действащи сърца, те щяха да се разтуптят. От удоволствие, навярно дори в очакване.
Колко време беше изтекло?
Много.
По какви пътеки вече вървяха те?
Чужди, със сигурност.
Дали щяха да помнят Тулас Шорн? Своя първи господар, онзи, който ги беше взел груби и полудиви, и ги беше научил на безбрежната сила на една вяра, която никога нямаше да познае измяната?
„Те са близо, да.“
„Моите Хрътки на Сянката.“
Ако Грънтъл разполагаше с един-единствен самотен миг на необуздан ужас, навярно щеше да сътвори в ума си сцена, която можеше да се види от някой минаващ отстрани кораб — някой екипаж извън бушуващата буря, в самия край на това нелепо безумие. Длани, вкопчени в предпазните въжета, палубата бясно подскача сред кипналото море, а там, да… нещо невероятно!
Огромен впряг, който се тресе по коловози от надигаща се пяна, обезумелите коне порят през връхлитащите вълни. И човешки фигури, вкопчени тук-там като кърлежи, и друга, кацнала високо на капрата на водача зад полуделите животни, от които напред изригва несекващо цвилене, разкъсва грохота и тътена на бурята. А щормът продължава да бушува, обзет сякаш от възмутен гняв, дъждът сече въздуха под набъбващите раздрани облаци; а морето се надига с оглушителен шум и мята раздрани парцали вода на бесен порой.
Да, зрителят щеше да зяпне изумен. Слисан и втрещен.
Но Грънтъл нямаше възможност да се отдаде на подобен размисъл, никакъв шанс да си позволи сладкия лукс да отдели вътрешния си взор от това подгизнало, изтощено и пребито тяло, вързано здраво за покрива на каляската, този клатушкащ си шестколесен остров, който сякаш вечно залиташе към ръба на пълното унищожение. Да си поеме още веднъж дъх беше единствената цел, единственият смисъл на съществуването му. Нищо друго нямаше значение.
Не знаеше дали е последният останал — не си беше отварял очите като че ли от цяла вечност, — а дори и да беше, какво пък, знаеше, че няма да се задържи много дълго. Присви се отново, но в стомаха му не беше останало нищо — богове, никога през целия живот не му се беше гадило толкова.
Вятърът дереше косата му — отдавна беше изгубил шлема си — див като ноктести пръсти и той се наведе още по-ниско. Невидимите пръсти се свиха в шепа и дръпнаха главата му нагоре.
Грънтъл отвори очи и видя пред себе си обезумяло лице. Чертите бяха толкова изкривени, че не можеше и за миг да разпознае кой го заговаря — някой изгубен моряк от потънал кораб? Хвърлен на борда на каляската, докато боговете се превиват безпомощно от смях? — но не, беше Фейнт и това не беше изражение на отчаян, унизителен ужас. Беше дивашко веселие, от което вътрешностите му се свиха на кълбо.
Тя дръпна халките, занитени в железните перила, и се издърпа още по-близо, достатъчно, за да наведе глава до неговата, и в заслонената кухина, оформена между шепите му, гласът й сякаш дойде от собствения му череп.
— Мислех, че си умрял! Толкова си пребледнял, като проклет труп!
И това я беше накарало да се гърчи от смях?!
— Адски ми се ще да бях! — изрева той в отговор.
— Виждали сме и по-лошо!
Виж, това го беше чувал поне десетина пъти, откакто започна това приключение, и вече бе започнал да подозира, че е една от онези съвършени лъжи, които хората изричат, за да запазят разсъдъка си в каквото и безумие да се озоват.
— Квел правил ли е нещо като това преди?
— Като кое? Това е Търговска гилдия Тригали, акционер! Ние правим точно това, човече!